Нийра кимва към задната врата. — По покривите или през къщите. — Поглежда към Фарис, който е ужасно блед, и после към кървящата ми ухапана рана на врата. — Мисля, че през къщите.
Две деца надничат иззад полата й. — Направихте достатъчно — казвам. — Махайте се оттук. Вземете децата си. Ако някой каже на каркауните, че сте ни приютили…
— Нито един Воин няма да каже и дума — гласът на Нийра е дрезгав от емоция. — Нито Книжниците. Тук няма предатели, Гарване. — Очите й са яростни. — Чакахме ви.
— До сутринта — казвам й, — ще има съобщение на площад Тайъс. Кажете на колкото можете повече хора.
Бързаме към двора й, където ни чака един от съседите й и ни прекарва през вратата. Там друга жена, изсъхнала стара Книжница, ни води до следващата къща. И така си проправяме път през града. Във всяка къща шепнем съобщението.
Кървавият гарван дойде. Тя удари в сърцето на каркауните. Когато дойде отново, ще е време за бой.
Виждайки пламъка в очите на хората ми, ми се иска да поведа атаката още сега. Но ни трябва време, за да укрепим запасите си от оръжия и да ги пренесем тайно в града. Трябва ни време съобщението да се разпространи, за да са готови жените да се бият, когато атакуваме.
Петият звънец отдавна е отбил, когато с Фарис излизаме от затворен часовникарски магазин на площад Тайъс. Гледката на клади и онова, което все още дими върху тях, би трябвало да ме разгневи. Но най-вече се чувствам зле, вцепенена и кървяща от десетина рани, гадна ми е от вонята.
— Проклети адове, момиче — Куин се появява от сенките. — Закъсня. — Бронята му е опръскана с кръв, но не изглежда ранен. Муса се материализира зад него, накуцвайки.
— Добър е в бой — кимва Куин одобрително към Книжника. — По-добър късмет от Илеан, де. Той е мъртъв. — Старецът ме оглежда. — Не виждам тяло, Гарване.
— Гримар избяга. — Изричането на това ме кара да искам да изкрещя. — Знаеше, че идваме — наводни публичния дом с бойците си. Ще трябва да се задоволим с това. Площадът разчистен ли е?
— Елиминирахме повечето пазачи — казва Муса. — Но идват още. Имаш няколко минути.
— Добре — казвам. — Вие двамата се махайте оттук, в случай че аз не успея.
— Ела с нас, Гарване — настоява Муса. — Каркауните получиха съобщението…
— Съобщението не е за тях. Вървете.
Когато Марк беше Император, той окачваше тела на избелена стена в южния край на площада. Тръгвам към тази стена, Фарис ме следва. Когато стигаме до нея, подавам вонящата ръка на Гримар на приятеля си. Той се ухилва и я набожда високо с копие от един от падналите пазачи. Вземам окървавеното наметало и под ръката оставям съобщението си. ЛОЯЛНИ ДОКРАЙ. Това е призив за оръжие и напомняне, че не съм забравила хората си. Че ще се бием.
„Икфан Дем!“
Викът идва от няколко метра. Патрулът на каркауните.
Фарис ме издърпва от стената и аз потръпвам, слагайки ръка на врата си, където раната от ухапването все още кърви. Стрели профучават близо до главата ми.
— Хайде — казва той. — Има решетка от другата страна на площада. Води право до тунелите. Можем да успеем, ако побързаме.
Проправяме си път бързо през клади. Но варварите са твърде много, а прикритието е твърде малко.
— Гарване! — Фарис извиква предупреждение, точно когато стрела разсича въздуха. Гърбът ми се разтърсва, когато стрелата пронизва меките ми дрехи и се забива в рамото ми. След секунди ризата ми е подгизнала от кръв. Друга стрела ме пронизва през бедрото.
— Ф-Фарис. — Падам на колене, а макар той да има стрели, забити в ръката и рамото, ме издърпва нагоре и ние се олюляваме, стъпка по мъчителна стъпка. Още два пъти тялото му се разтърсва, когато го уцелват. Но той продължава, влачейки ме след себе си покрай клади, през открит участък от калдъръм и в тясна уличка, осеяна с кости, стъкло и боклуци.
— Там. — Виждам тъп меден диск, вграден в камъните точно пред нас. — Решетката. — Сривам се, опипвайки я. Главата ми се върти. Ще оцелея, ако само успея да се измъкна. Да стигна някъде, където да се излекувам.
— Не мога… да я отворя…
Фарис хваща решетката и я издърпва нагоре. Войните на каркауните се приближават.
Приятелят ми поглежда към площада, после към мен. Ако слезем в тази решетка заедно, те ще ни последват почти веднага и ще ни хванат.
— Гарване — казва Фарис. — Слушай ме…
— Не го казвай — казвам му. — Не го казвай проклето, Фарис Канделан.
— И двамата не можем да оцелеем — казва той. Кожата му е побеляла по-бяла от кост, тялото му трепери от загуба на кръв. — Ще бъдат тук след секунди. Но ако остана, мога да ти дам време да се измъкнеш.