— Аз също съм ранена. Може и да не успея.
— Ще успееш. Върви.
— Капитан Фарис Канделан, заповядвам ти да слезеш в този тунел, сега…
— Свършен съм — казва той. — Имам още една добра битка в мен. Остави ме да я извоювам. Империята се нуждае от своя Кървав гарван. Не се нуждае от мен. — Бледите му очи се впиват в мен и аз не мога да проговоря.
Не. Не. Познавам Фарис, откакто бяхме на шест, гладуващи в кошарата за отсяване на Блекклиф. Фарис е този, който можеше да разсмее Елиас в най-мрачните му настроения, който ми помогна да запазя разсъдъка си, когато Марк ни заповяда да го преследваме. Фарис, който ме заведе за първи път при мадам Хеера и който защитаваше сестра ми. Не Фарис. Моля те, не Фарис.
— Казах, заповядвам… — Не довършвам. Той ме хваща за ремъците на бронята и ме бутва надолу през решетката. Падам тежко, коленете ми се подгъват.
— Фарис, идиот такъв…
За миг виждам само силуета му, осветен от зората, която се разпуква горе.
— Беше чест да служа до теб, Хелене Артурия — казва той. — Поздрави Елиас от мен, ако го видиш. И за бога, сложи край на мъките на Харпър. Горкият копелдак заслужава малко любов след всичко, през което го прекара.
Избухвам в див смях, лицето ми е мокро от сол или кръв, не знам кое. Каркауните вият като хрътки, а Фарис вдига ятагана си и затваря решетката с ботуша си. Остриетата се сблъскват и го чувам да изрева боен вик, докато води последната си битка.
— Лоялни докрай!
Препъвайки се, се отправям към факела, който трепти малко напред. Откъде дойде той? Кого, по дяволите, го интересува. Стигни до него. Точно когато го достигам, звуците от битката горе спират. Слушам дълги минути, надявайки се решетката да се помръдне. Надявайки се приятелят ми да се появи.
Но той не го прави.
Мъртъв е. Проклети адове. Фарис е мъртъв. Мъртъв заради мен, както родителите ми, сестра ми, Готвачката, Деметриус, Леандър, Тристас и Енис, и аз не заслужавам да живея, когато всички те загинаха.
Може би смъртта ще ме намери и мен, тук долу в тъмните вени на град, който трябваше да спася.
Но не. Не мога да умра. Твърде много е заложено на карта. И твърде много вече е загубено. Каркауните ще намерят мъртвите си сънародници. Ще намерят Фарис. Ще дойдат след мен.
Империята се нуждае от своя Кървав гарван. Последното, което искам да правя, е да се движа, но се изправям на ръце и колене. Държа кървящото си тяло и пълзя, надявайки се на небесата, че приятелят ми не даде живота си напразно.
Глава 23
Лайя
На втория ден от пленничеството ми джинът ни насочва на юг и само след няколко часа Дусканското море изчезва от поглед. Скоро сме дълбоко в пустинята на Племената. Странни скални образувания се издигат към небето, всяко в стотици изваяни от вятъра нюанси на слънцето. Пурпурни дъждовни облаци тежат на хоризонта, а леденият вятър носи острия, почти лечебен мирис на креозот.
На всеки няколко часа джинът препуска напред с коня си. Преди да тръгне, тя укрепва наложеното върху нас заклинание, като отново изисква мълчание.
Но на сутринта на третия ден тя забравя.
Повечето войници не забелязват и продължават да яздят с безжизнени очи, телата им се люлеят в ритъма на тропота на конските копита. Само Маска Новий, яздещ до мен, рязко вдига глава, когато тя се отдалечава. Мускулът на челюстта му потрепва, докато се бори с контрола на жената джин.
Аз го наблюдавам крадешком. Маската му блести в мрачната зимна светлина и макар да гледа право напред, усещам, че следи всяко мое движение.
Рехмат не иска или не може да ми помогне. Нямам магия. Опитах да се свържа с Дарин — без успех. Пътуваме с неестествена скорост. Ако не действам скоро, утре вечер ще бъда в Айш — в ръцете на Нощния. Само небесата знаят какво ще направи той с мен. Може би няма да ме убие. Но има неща, по-лоши от смъртта. Съдбата на майка ми като робиня на Комендантката ме научи на това.
Далеч напред джинът е само далечен силует на хоризонта. С изключително внимание поставям лявата си длан там, където Новий може да я види.
Помощ, изписвам бавно. Имам план.
Минава минута. После още една. Няма да я освободиш или да й помогнеш да избяга. Той не може да се освободи от контрола на джина. Може би бях глупачка да мисля, че някой от нас може.
След няколко минути обаче чувам странен звук. Като рев през уста, покрита с ръка.
Новий ме поглежда, гневът е изписан във всяка бръчка на лицето му. Осъзнавам, че той е издал звука. Че поне малко е успял да се освободи от контрола на джина.
Изведнъж той насочва коня си към моя. Ако можех, щях да извикам. Конят ми се спъва, вдига глава назад в раздразнение, повдигайки предните си крака. Хващам се за седлото, но то се изплъзва от пръстите ми. Гърбът ми се среща с пустинния под с такава сила, че едва не си прехапвам езика.