Маската може и да мрази да бъде контролиран, но си остава Воин, през цялото време. Гледам го гневно, а той отвръща на погледа ми със същата едва сдържана ярост. Слиза от коня, хваща ме за вързаните ръце и ме избутва към моя кон.
В далечината джинът обръща своя жребец и препуска обратно към нас.
— Какво е това? — Конят й изцвилва в протест, когато тя го спира рязко. — Какво стана? — Поглежда ме. — Говори, момиче! И няма да ме излъжеш.
— Аз… паднах от коня си.
— Защо падна от коня си? Беше ли нарочно? Отвличане на вниманието? Кажи истината!
— Не беше нарочно — казвам честно. — Загубих равновесие. — Нежелано поглеждам към Маската. Джинът присвива очи.
— Новий говореше ли с теб? Планирате ли нещо двамата?
— Не — казвам, благодарна на небесата, че приглушеният рев на Маската трудно може да се нарече говор.
Джинът ме наблюдава дълго, преди да се обърне. Новий ми помага да се кача обратно на коня, а джинът отново препуска напред, оставайки достатъчно близо, за да не мога да напиша съобщение до Новий.
Но достатъчно далеч, за да скрия свитъка, който той ми подхвърли в ръкава.
«««
Нямам възможност да прочета свитъка през нощта — джинът наблюдава твърде внимателно. На следващата сутрин силен, сух вятър вдига пясъчна буря. Джинът подканя конете напред, докато видимостта не става толкова лоша, че те изпъшкват и пръхтят. Тя ги насочва към скален навес, където се установяваме да изчакаме. Час по-късно, със слънцето като ръждив диск над главите ни, пясъчната буря не е утихнала.
Джинът изглежда блед, почти болнав, докато се свива до един камък. Останалите войници стоят до конете си, неестествено неподвижни, като маринерски механични кукли, замръзнали на място.
Докато вятърът ни блъска, пламтящите очи на джина остават вперени в мен. Разсейвам се, мислейки за последния път, когато пътувах през тази пустиня. Изи беше все още жива. Отдавна не съм мислила за приятелката си — за нежния й нрав и тихия бунт. За начина, по който обичаше Готвачката като майка. Тя беше друга сестра, дори и да не беше свързана с мен по кръв.
Липсва ми.
— Момиче. — Гласът на жената джин ме връща към положението ми. — Ти си ходила по тези земи преди. Колко дълго траят тези бури? Говори.
— Най-много няколко часа. — Гласът ми е дрезгав. — Ще трябва да почистим очите на конете, преди да тръгнем отново. Иначе ще ослепеят от пясъка.
Джинът кима, но не ме заглушава отново. Може би е твърде изморена от толкова дни употреба на силата си върху нас. Или може би, както предположи Новий, е най-слаба сега.
За мое облекчение, тя спира да ме гледа и се изправя, за да се разходи сред войниците. Толкова бавно, че едва се движа, посягам към свитъка. После навеждам глава към коленете си, сякаш предпазвам очите си.
Не смея да си дам повече светлина, затова ми отнема минута да разчета ситния почерк. И когато го правя, съм озадачена. Очаквах инструкции как да взема ключалките на Маската. Очертания на план за бягство.
Но, разбира се, той не можеше да ми даде това. Джинът му бе заповядал да не ми помага. И все пак — това няма смисъл.
Нито един меч, изкован от човек или ефрит, уайт, гул или призрак, нито какъвто и да е предмет от този свят не може да ни убие. Колкото и силно да желаеш смъртта ни, ние не можем да умрем.
Какво означават тези думи? Защо би…
Споменът нахлува толкова бързо, че ми се завива свят. Тя ми каза тези думи преди — и ми заповяда да ги забравя. Но Маската също слушаше, и на него не му бе дадена такава заповед.
Джинът все още е сред войниците, затова прочитам свитъка още веднъж, за да запомня думите, и после оставям вятъра да го отнесе. Втората част от това, което тя каза, е лъжа. Джиновете могат да бъдат убити. Видях го със собствените си очи.
Нощният уби Шаева с острие. А тя беше поне толкова стара, колкото джиновете, затворени в горичката. Може би по-стара.
Затварям очи и се опитвам да си спомня какво беше острието. Черен сърп, блестящ като диамант, зловещо извит и прикрепен към къса дръжка. Беше странен метал — такъв, какъвто не бях виждала преди.
Но съм го виждала оттогава, осъзнавам, взирайки се в блестящите вериги, които ме връзват.
Нито един меч, изкован от човек или ефрит, уайт, гул или призрак, нито какъвто и да е предмет от този свят не може да ни убие.
Тогава изкован от джин. Създаден от метал, до който само те имат достъп.