Или може би сърпът няма специални свойства. Може би Нощният е използвал оръжие, за да прониже Шаева, но магия, за да я убие.
Но не — поне тези вериги потискат магията ми, а аз съм просто човек. Какво ли биха направили на джин, който е роден от магия?
Толкова съм погълната от мислите за сърпа, че не забелязвам, че бурята е отминала, докато джинът не ме рита и не ми заповядва да се изправя.
Ранната вечер е, когато забелязвам странното тъмно петно на хоризонта. Изглежда като голямо езеро, чиито течения проблясват сребристо в избледняващата светлина. Тогава вятърът донася звука на коне, миризмата на кожа и стомана. И разбирам, че това не е езеро, а армия, че проблясъците не са вълни, а оръжия.
Град Айш е под атака.
Джинът дава заповеди на Новий да ни поведе към града, преди да пришпори коня си и да препусне напред. Миг по-късно шепот погъделичква ухото ми.
— Лайя. — Рехмат не се появява, но звучи така, сякаш е точно до мен. — Нека те освободим от тези проклети вериги.
— Мислех, че не можеш да помогнеш — прошепвам в отговор.
— Хури отива да говори с роднините си. Имаме няколко мига. Първо, трябва ти оръжието ти…
— Откъде знаеш името й?
— Знам много неща, които ти не знаеш, дете. Новий има твоя меч. Щом станеш невидима, можеш да го вземеш от него. Сега — тези вериги. Мисля, че можеш…
— Нощният — прекъсвам Рехмат, — използва сърп, за да убие Шаева. Знаеш ли нещо за него?
— Знам това, което живее в спомените ти.
Изчервявам се, мислейки за другите неща, които вероятно е видял в паметта ми, но после отхвърлям смущението си. Отговорът на Рехмат беше… внимателен. Твърде внимателен.
— Шаева умря ли заради острието? — питам. — Или заради магията на Нощния?
— Острието.
Маската поглежда към мен и осъзнавам, че вероятно изглеждам луда, бърборейки си сама. Намалявам гласа си. — Ако всичко, което знаеш за острието, е от паметта ми, откъде знаеш, че може да убива джинове? И защо, за бога, не ми каза за това?
— Оръжието ще бъде невъзможно да се вземе от Нощния, Лайя — казва Рехмат. — И не е гарантирано, че ще го унищожи.
— Но сърпът може да убие други джинове. — Искам да изкрещя, но се задоволявам с яростен шепот. — Онези, които вилнеят из пустинята на Племената, оставяйки смърт и ужас след себе си. Онези там. — Кимвам към Айш и армията, която се приближава все повече.
— Лайя. — Рехмат трепти в раздразнение и се чудя дали съществото не е „то“, а „той“, защото има нещо дразнещо мъжко в неговото упорство. — Трябва да разберем слабостите на Нощния, ако искаме да го спрем. Нужна ни е неговата история. Планът ти да намериш Кеханите на Племената беше мъдър. Но за да го осъществиш, трябва да избягаш. Това, към което яздиш, е война.
— Точно така е — казвам, и идеята, която ми хрумва, е такава, която Афия би одобрила, защото е напълно безумна.
— Хайде, дете. Не бъди глупава…
— Защо те е страх? — Досега Рехмат ми се струваше мъдър, макар и малко надменен. Никога не съм усещала неговия страх, както сега. — Защото мислиш, че Нощният ще те открие? Ще те унищожи?
— Да — казва Рехмат след дълго колебание. — Това е, от което се боя.
Не, не е. Знам го веднага. Съществото лъже. Прикрива. Това е първият път, когато го усещам със сигурност, и странна болка ме пронизва. Рехмат е като никой, когото съм срещала или дори чувала, но бях започнала да му вярвам. Мислех, че ми е съюзник.
— Нека ти помогна, Лайя. — Рехмат променя тона си в последния момент, така че звучи спокойно и уравновесено, вместо като господар. — Не бива да попаднеш в ръцете на Нощния по време на война…
— Да попадна в ръцете му по време на война — казвам на съществото — е точно това, което трябва да направя.
Глава 24
Ловецът на души
Рогът отеква от южните сгради на Айш, ехото му се разнася от стражева кула на стражева кула в трескав зов. Вятърът се усилва, носейки миризмата на опърлена земя и кръв.
Племенният лагер е в хаос. Мъже и жени хвърлят деца в каруци и прибират набързо вещите си. Готварски огньове припламват. Камили и коне стенат, докато господарите им трескаво работят, за да затегнат седла и сбруи.
Но когато племенните хора ме виждат, мнозина спират онова, което правят, и надежда проблясва в очите им.
— Бану ал-Маут! Тук ли си, за да ни помогнеш?
— Ще унищожиш ли джиновете?
Пренебрегвам ги, докато стражите на племето Насур се събират около каруцата на Аубарит. — Факира — казва един от тях. — Трябва да се подслоним в града, преди да затворят портите.
Среброкосата Кеханни на племето ги следва, намръщена. — По-добре да избягаме в пустинята — казва тя. — Воините ще са заети с Айш. Няма да ни преследват.