— Племето Сайф ще бяга — заявява Мами Рила. — Дори да ни гонят, можем да им се изплъзнем.
Тя се обръща към мен. — Помогни ни, Бану ал-Маут — казва. — Джиновете са твърде много. Воините са твърде много. А градът е пълен с невинни хора, които не са направили нищо, за да предизвикат това нашествие. Можеш да използваш магията си, за да победиш врага...
— Магията не действа така, Кеханни.
— Но ако помогнеш, по-малко хора ще загинат. — Аубарит хваща ръката ми, задържайки ме, дори когато се опитвам да се отскубна. — Ще има по-малко духове за преминаване...
Но аз не търся по-малко духове. Търся да разбера какво се случва с тях.
Ами ако това е дело на Нощодателя? Думите на Лайя отекват в главата ми. Малкото Факири, които можеха да отговорят на въпросите ми, бяха убити от Нощодателя. В битките, които той е водил, където стотици духове трябваше да потекат към Мястото на чакането, не пристига нито един.
Може би това е възможност да разбера защо.
— Тръгнете към вода. — Повишавам глас, и близките племенни хора замлъкват. — Джиновете я мразят.
— Единствената вода е в кладенците на Айш — казва Мами Рила.
— Скалата Малих има вода. — Информацията не ми струва нищо. — Потокът е пълноводен.
Роговете на Айш отново зоват, ниско бучене, което предизвиква викове из целия лагер. Наближаващият огън вече не е далечен. Джиновете са тук.
Въпросите на Аубарит и Мами падат върху безчувствения вятър, докато се устремявам настрани, покрай племенните хора, които бързат да влязат в града, покрай бежанците от Садх, търсещи подслон там, където няма да го намерят. Армията на Керис Валерий ще нахлуе през многобройните порти на Айш. Широките улици, идеални за племенни кервани, открити пазари и пътуващи артисти, ще се превърнат в полета на смъртта.
Такъв е светът на живите.
Навличам качулката си, за да не ме разпознаят, и оглеждам хоризонта. Писъци отекват от юг, а пламъци осветяват небето, движещи се като въртящи се тайфуни. Джинове. Страхът на племенните хора изпълва въздуха, превръщайки студената нощ в горчива.
Един покрив ще предложи по-добра гледка, и забелязвам пергола, по която мога да се изкатеря. Но тя е блокирана от каруца с възрастен мъж и две малки деца вътре. Жена се мъчи да впрегне коня си, докато дъщеря й, едва стигаща до сбруята, се опитва да я закопчае.
Оглеждам се за друго място за катерене. Не намирам, затова вдигам детето в каруцата и закопчавам ремъците вместо нея. Момичето ме поглежда и ми подарява ослепителна усмивка. Тя е толкова неуместна сред паниката около нас, че замръзвам.
— Бану ал-Маут! — прошепва тя.
Слагам пръст на устните си и закрепвам осите на каруцата. Майката на детето въздъхва облекчено.
— Благодаря ти, братко...
— Тръгнете към Нур — казвам й, държейки качулката си ниско. — Предупредете ги какво идва. Кажете и на други да го направят. Вървете.
Жената се качва на седалката на каруцата и щраква с юздите. Но само на няколко метра е спряна от хора, натъпкани по улиците. Дъщеря й се обръща назад към мен, пълна с надежда, сякаш очаква да разчистя пътя им.
Отвръщам поглед от детето, изкатервам се по перголата и се отправям на изток, към звука на гръмовните барабани на Воините. Следва далечен, единен вик: „Император Инвиктус! Император Инвиктус!“
Керис Валерий е пристигнала. С нея идва армия, която да извърши убийствата и грабежите, след като джиновете отслабят града. Силите й все още са на известно разстояние. Но авангард от ездачи се отделя от основната сила, за да посече онези племенни хора, които имат нещастието да са на пътя им.
Майка ми ги води. Лесно я разпознавам, отличителна със своята дребна фигура — но още повече с жестокостта, с която убива. Носи броня от стомана и кожа и държи дълго копие, което й позволява лесно да пронизва от върха на бързонога бяла кобила. Докато я наблюдавам, тя убива две жени, един възрастен мъж и едно дете, което стои парализирано, докато тя препуска към него и го поваля.
Не бива да чувствам нищо. Емоциите са разсейване от дълга ми.
И все пак съзнанието ми се отдръпва при вида на майка ми, която безгрижно убива дете. Макар рядко да мисля за баща си, сега се сещам за него. Може би и той е обичал да причинява болка. Може би затова толкова малко ме е грижа за живите. Може би липсата на човечност у родителите ми е причината да успея да стана Избраник на Смъртта.
Изведнъж Керис обръща коня си и оглежда силуета на Айш. Погледът й се спира върху мен. Странно. Мога да съм стрелец. Войник. Който и да е.
И все пак, някак си, тя знае, че съм аз. Усещам го в костите си. Гледаме се, свързани от кръв, насилие и всичките ни грехове.