После тя дръпва коня си обратно и изчезва сред групата войници, връщащи се към основната армия. Разтърсен, се отвръщам и се устремя по покривите към пламъците, породени от джиновете, които очертават южното небе. Преминавам покрай готварски огньове и въжени легла, над гълъбарници и кудкудякащи кокошки. Звуците на войната изпълват ушите ми.
Посягам към ятаганите си, забравяйки, че са в хижата ми от месеци. Искам да се бия, осъзнавам. Искам битка, която не е в главата ми. Битка, която може да бъде спечелена с физическа сила, обучение и стратегия. Бих могъл да намеря оръжие. Да се бия с племенните хора. Би било приятно да го направя.
Бавната тежест на магията на Маут ме придърпва, напомняйки ми, и аз се разтърсвам. Битките означават смърт. А аз съм раздал достатъчно смърт. Нощодателя. Намери Нощодателя.
Колкото повече се приближавам до южния край на града, толкова по-лоши стават пламъците, докато не се налага да спра при една водна помпа, за да намокря кърпа.
Писъци отекват отдолу, и една сграда се срутва в прах пред очите ми, а облечен в наметало джин мъж я гледа втренчено, преди да се обърне и да събори друга. Зад него джин от огън се носи във въздуха, сякаш това е нейната колесница. Ненормално сух вятър я следва, раздухвайки пламъците.
По улиците долу дебне джин в пълни пламъци, тялото й пулсира от омраза. Разпознавам я веднага. Умбър. Глайвът й се върти, докато посича всеки, който препречи пътя й, и други, които отчаяно бягат от нея. Докато гледам, тя вдига един мъж във въздуха и смачква гърлото му — бавно.
Духът му напуска тялото и за миг се носи близо до него. После въздухът проблясва като котешки очи, присветващи в сенките. Духът изчезва.
Не отива в Мястото на чакането. Нито от другата страна. Бих го усетил, ако беше така — бих го разбрал в костите си. Какво, по дяволите, виждам тогава?
Промъквам се по покривите, следвайки Умбър, наблюдавайки как тя убива. Въздухът около нея проблясва и трепти, докато душа след душа изчезва. Всяко изчезване оставя след себе си празнота, празнина, която тежи тежко във въздуха.
Преди Умбър да ме забележи, се устремявам настрани, насочвайки се към най-високата сграда в Айш, гарнизона на Воините. Никога не съм искал повече Шаева да е тук. За нейната хладна компетентност и огромния й кладенец от знания. Тя би разбрала какво се случва. Би знаела как да го спре.
Но нея я няма, затова трябва да разбера сам.
За Нощодателя Книжниците — и техните съюзници, Племената и Маринерите — са врагове. Плячка. Предназначени да бъдат унищожени. И все пак, въпреки че е освободил хиляди от своите събратя от джиновата горичка, той използва предимно армия на Воини, за да извърши всички убийства. Единственият логичен извод е, че джиновете не могат да се бият срещу хората директно.
Може би са отслабнали от затвора си. Може би магията им е ограничена. Цялата магия идва от Маут, и дори аз забелязах спад в силата на Маут, някаква вялост.
И какво от това — споря със себе си. Нощодателя краде духове, за да подхранва магията си?
Идеята е толкова добра, колкото всяка друга. Ако Маут е източникът на цялата магия и той е Смъртта, тогава би следвало, че духовете може да са свързани с тази магия.
Ако можех да стигна до самия Нощопратец — бих могъл да изпробвам теорията по-нататък. Достигам плоския покрив на гарнизона и излизам от вятърния си ход, засенчвайки очите си. Сградите наоколо са обхванати от пламъци. Оттук няма да мога да видя нищо.
Докато се каня да си тръгна, нещо проблясва във въздуха. Фигура се появява иззад дима, който се стеле по покрива, наметната с плащ, с пламтящи очи, държаща небрежно в едната си ръка зловещо извит сърп. Той е прикрепен към дълга дръжка, а тъмният му блясък ми е познат.
Сърпът, осъзнавам, някога е бил коса. Коса, с която Нощопратецът уби Шаева преди месеци.
— Дошъл ли си да ми благодариш, Узурпаторе? — пита той.
Нощопратецът говори тихо, но гласът му вече не ме кара да настръхвам. Нито пък изпитвам тревога, когато го гледам. Той е просто живо същество, което обича и мрази, желае и скърби. Същество, което пречи на работата ми в Мястото на чакането.
Магията на Маут се надига, усещайки заплахата. — Ти се бъркаш в духовете, джин — казвам. — Ти се бъркаш в Маут. Трябва да престанеш.
— Значи не си тук, за да ми благодариш. — Фалшивото учудване в гласа на Нощопратеца дразни нервите ми. — Не мога да си представя защо. Сега има толкова по-малко работа за теб, след като нямаш духове, които да прекарваш.
— Какво правиш с духовете? — питам.