— Мълчи, червей! — Умбер се появява от пламъците до Нощопратеца. — Как смееш да говориш така на Мехерия? Фааз! Азул! — Двама джини се материализират от огъня. — Хури! Талис!
— Спокойно, Умбер. — Нощопратецът прибира сърпа си и се появяват още четирима джини. Първите двама — Фааз и Азул — ги видях да разрушават сгради и да променят времето. Третата — Хури — е в сянката си. Последният, когото приемам за Талис, носи човешкото си лице, и разпознавам тъмните му очи и набитото му тяло. Той придружаваше Умбер, след като убих Каин.
А той беше джинът, който вкарваше мисли в умовете на Лайя и останалите. Той оживяваше най-дълбоките им страхове и най-мрачните им моменти.
Нощопратецът се плъзга по-близо. Сенки се вихрят около него, по-дълбоки от преди и странно живи. Те се гърчат с някаква фейска дяволия, която го тегли надолу като тежест. Въпреки това силата му не е отслабнала. Ако изобщо има промяна, той изглежда по-силен.
Въздухът трепти зад Нощопратеца. Още един джин. Такъв, когото Умбер не е повикала. Присвивам очи — какво прави той? Правя крачка към този джин, защото усещам мирис на дух около него, усещане за мъртви наблизо.
Толкова далеч стигам. Ношодателят щраква с пръсти и Хури се влива в сенките, появявайки се секунди по-късно с отпусната човешка фигура.
— Сега си създание на Маут, момче. Толкова отдаден на дълга си — казва Ношодателят. — Да изпробваме ли тази отдаденост?
Фигурата е вързана с вериги от същия искрящ метал, от който е сърпът на Нощопратеца. Дрехите й са тъмни, а дългата й коса закрива лицето й. Но аз знам коя е. Познавам формата и грацията й, защото Авгурът я постави в главата ми и не мога да я изкарам.
Ношодателят сграбчва Лайя за косата и дръпва главата й назад. — Ако й прережа гърлото, Ловецо на души, ще ти пука ли?
— Защо вземаш духовете? — принуждавам се да игнорирам Лайя. — За да заздравиш твоите джини? Себе си?
— Нито дума за жената, която някога си обичал — казва Ношодателят. — А вашите смятат, че аз съм жесток. Помниш ли изобщо онези, които си убил, момче? Или са толкова много, че лицата им се сливат? Последното, предполагам. Така живеят хората в този живот. Убивайки, разрушавайки и забравяйки. Но… — Той оглежда града около себе си.
— Аз разбирам всяка смърт, причинена в служба на моята цел. Не ги приемам лекомислено. Не съм ли по-добър от теб и твоите себеподобни, които не помнят нито лицето, нито формата на враговете си? Вашите домове, животи и любови са построени върху гробовете на онези, за чието съществуване дори не сте знаели…
Лайя, която виси отпуснато от ръката на Нощопратеца, изведнъж оживява. Веригите й полетяват към Умбер, която изпищява, когато я докоснат. Очаквам Лайя да изчезне. Да избяга.
Вместо това тя се хвърля към Нощопратеца.
За миг те се търкалят назад в плетеница от сенки и плът. Но когато той се изправя, държи китките на Лайя в едната си ръка.
— Не можеш да ме убиеш, момиче — присмива й се той. — Не си ли научила?
— Така казват всички — изпъшква Лайя, гледайки го яростно, както и другите джини. — Но всички вие сте чудовища. А чудовищата имат слабости.
— Чудовища? — Той я обръща, докато тя застане с лице към мен. — Ето там стои едно чудовище. Крачи през горящ град, пренебрегвайки писъците на собствените си хора. Без да го е грижа за нищо освен за скъпоценните си духове. Няма да те оплаква, ако те убия бавно.
— Не можеш да ме убиеш — изпъшква тя. — Звезда…
— Може би съм преодолял това малко препятствие — казва Ношодателят. — И какво, Ловецо на души? Искаш ли още един дух за твоето кралство? Или може би ще пожъна и нейната душа. Ще я оставиш ли да умре, знаейки, че духът й никога няма да премине реката?
Вниманието ми отново се насочва към случващото се зад Нощопратеца. Момичето се бори, дърпайки го.
Но тя не е просто „момичето“. Каин се погрижи тя никога повече да не бъде такава.
Ако се беше оставила да бъде уплашена, можех да се отвърна. Вместо това тя предизвиква Нощопратеца, ритайки и борейки се, дори когато той изстисква живота от нея.
Спомен изплува — ден, отдавна в Блекклиф, първия път, когато се видяхме. Небеса, решителността в нея, животът. Още тогава тя беше въглен, вечно горящ, независимо колко се опитваше светът да угаси огъня й.
Очите ни се срещат.
Отдръпни се, Ловецо на души, казвам си. Погледни към джина зад Нощопратеца. Разбери какво прави. Спаси духовете от каквато и да е ужасна съдба, която той им налага.
Отдръпни се.
Но за момент, само за момент, гневната, затворена част от мен, старият аз, се освобождава.
И не мога да се отдръпна.