Глава 25
Кървав гарван
Тъмните каменни тунели под Антиум са подредени в решетка, предназначена да улеснява движението, когато времето е ужасно. Ако познаваш тунелите, преминаването през тях е детска игра.
За мен те са кошмар, вонящи на мухъл и смърт, осеяни с отломките от бягството ни от Антиум преди месеци. Дрехи и обувки. Одеяла и наследствени вещи. А сега и моята кръв, следа от нея, която всеки следотърсач би могъл да проследи.
Неправилното ми дишане се прекъсва от случайно дращене на гризачи, чиито очи проблясват в тъмнината отдалеч. Движи се. Продължавай да се движиш. Влача се по влажната скала с часове. Прокарвам си път през непрестанно напомняне за това, което Каркауните ни причиниха.
Не, мисля си. Това, което ние си причинихме.
Когато кръвта ми се изцеди, когато знам, че лечебната ми сила няма да ме спаси, спирам. Факелът ми е догорял почти до нищо. Ти си факла срещу нощта — ако се осмелиш да се запалиш. Каин ми каза това.
Само че вече не е вярно. Авгурите ги няма. В това място няма светлина. Само жалкият ми живот, най-сетне в края си, и всички и всичко, което оставихме зад себе си.
Очаквам преследване, но то не идва. Иска ми се да дойде. Иска ми се Каркауните просто да ме убият бързо.
Очите ми се приспособяват към тъмнината и осъзнавам, че гледам в лицето на скелет. Той е напълно оглозган, защото в тези тунели има живот, дори ако не е човешки.
Скелетът не е голям. Дете, стиснало дървен кон в изсъхналите си ръце. Ранено при нападението и оставено тук, може би. Или може би отделено от семейството си и изоставено да се оправя само.
Конят сякаш ме гледа в отговор. Напомня ми за нещо. Щом чакам да умра, мога поне да се опитам да си спомня. Изведнъж това ми се струва важно. Къде съм виждала този кон преди?
Не съм го виждала, осъзнавам. Но съм виждала подобен. Отдавна, след като Марк ми заповяда да ловувам Елиас, и Каин ме заведе до пепелта на един илустрайски дом. Той ми разказа история за семейство, което живееше там. Момче. Как, по дяволите, беше името му? Спомни си. Той заслужава да бъде запомнен.
Но аз си спомням роба Книжник — Сияад. Той издълба коня за момчето, защото го обичаше като син. И се върна за момчето, макар това да му струваше живота.
Не мога да си спомня името на детето. И никога няма да узная името на това дете. Дали е дете на Книжниците? На Воините? На Маринерите или на Племената, хванато в хаоса?
Няма значение. Знанието ме залива като океанска вълна след земетресение, безмилостно и безкрайно. Няма значение, защото това беше живот, прекъснат твърде рано. Дори да беше дете на Каркауните, пак щеше да заслужава оплакване, защото на тази възраст щеше да е нежно и меко, още неоформено от насилието на старейшините си.
Който и да беше, не заслужаваше нищо от това. Възрастните му го причиниха. Аз му го причиних. Комендантката. Всички ние, борещи се за власт и контрол, унищожавайки всеки, който ни се изпречи.
Лайя от Сера знае това. Разбира се, че го знае, защото го е изживяла. Целият й потиснат гняв за онова, което беше сторено на нейния народ — и аз никога не го разбирах до сега. Мислех, че служа на велика кауза: защитата на Империята. Но всичко, което направих, беше да защитавам хора, които никога не бяха в опасност.
Може би това е, което Елиас научи от Мами и нейните истории. Онези, в които никога не разбирах кой е злодеят и кой е героят. Може би всички ние имаме нужда от повече истории като нейните.
— Съжалявам — прошепвам на скелета. — Толкова съжалявам.
Небеса, нараних толкова много хора. И го осъзнавам едва сега, в края, когато вече не съм факла, а въглен без въздух, с великата тъмнина, затваряща се завинаги.
Твърде късно да казвам съжалявам, Хелене. За първи път от месеци мисля собственото си име. Твърде късно да поправя нещо.
Поне спасих Харпър. Поне той не дойде с мен. Оставям се да се нося в мислите за нашата целувка. Беше преди месеци, но помня всяка секунда. Как вкусът му беше на канела, как очите му се затвориха, докато ме придърпваше към себе си, и как…
Пинг. Пинг. Пинг.
Звукът ме изтръгва от мислите ми и аз се взирам в скелета, ослушвайки се. Здравей, Смърт, мисля си, и странно, това е облекчение. Най-сетне идваш да ме вземеш.
Но всичко е тихо, докато след няколко минути…
Пинг. Пинг. Пинг.
Оставям се да се унеса в тъмнината. Искам да спя сега. Искам да се унеса с мислите за Авитас Харпър в съзнанието ми.
Пинг. Пинг. Пинг.
Какво, по дяволите, е този звук? Опитвам се да се обърна, но не мога. И тогава в тъмнината се чува глас.