— Стани, Кървав гарван, защото народът ти все още се нуждае от теб. Верен до края, помниш ли?
— Татко? — изпъшквам.
— Баща и майка. Сестра, брат и приятел. Стани.
Ръце се плъзват под мишниците ми, вдигат ме на крака, но когато се обръщам да погледна, няма никой, и мисля, че може би не е имало ръце. Залутвам напред, опряна на стената, една малка стъпка наведнъж.
Пинг. Пинг. Пинг. Пинг.
Това бяха четири. Последните бяха само три. Има ритъм в звука, като музика. Като нещо, което само човек може да създаде.
Може би са пещерите. Когато дойдох тук преди обсадата на Антиум, чух звук точно като този. Само пещерите пеят своите истории, беше казал Каин.
Ако това е песен, какво, по дяволите, казва? Не спира и продължава да се променя. Искам просто да умра, но не ми позволява.
— Точно така — казва гласът, който проговори преди. — Продължавай. Намери този звук.
Скоро звукът вече не е пинг, а нещо по-дълбоко, като звън на камбана. Но не — твърде плосък и кратък е, за да бъде камбана. Не е радостен или нежен като камбана. Студен е и твърд. Като мен.
Напред виждам светлина и се влача към нея, зрението ми се прояснява. Светлината става по-ярка, докато се спъвам в стая, осветена с факли и гореща от неестествен синьо-зелен огън. Той гори в пещ, която не създава дим.
ПИНГ. ПИНГ. ПИНГ.
Мъж, когото никога не съм виждала, вдига поглед от наковалнята. Главата му е обръсната, а тъмната му кожа е покрита с татуировки. Той е може би с десет години по-голям от мен. В едната си ръка държи чук, а в другата — шлем, който блести със странна, сребриста светлина.
— Кървав гарван — казва мъжът, изглеждайки напълно неучуден, докато идва към мен, слага ръка около мен и ми помага да стигна до легло в ъгъла. — Аз съм Спиро Телуман. Чаках те.
Глава 26
Лайя
Нощодателят сграбчва тила ми и стиска. Потискам писъка си, защото няма да му доставя това удоволствие. Сълзи се стичат от очите ми и аз се нахвърлям върху него. Бий се, Лайя, бий се! Откраднах кинжала от Новий, отключих веригите си и се преструвах на слаба и победена пред Хури — всичко заради този момент. Не мога да се проваля сега.
Докато гледа към Нощодателя, Елиас накланя глава. Той е неземен, страховит като самите джини. В погледа му няма съчувствие. Няма следа от човека, който беше.
И макар това да е част от плана ми, макар да бях заловена от Нощодателя, за да се доближа до сърпа — сега вече коса — бих искала да не се чувствам толкова отчаяно сама в битката си срещу джиновете.
Неволно поглеждам към Елиас, знаейки, че ще срещна само ледения поглед на Ловеца на души.
Вместо това виждам живот в очите му и тялото ми подскача от изненада. Това е Елиас, когото срещнах в Блекклиф. Елиас, който избяга от Сера с мен, който изригна от дълбините на Кауф, влачейки брат ми след себе си.
Елиас, когото мислех, че Маут е унищожил.
Той се раздвижва мълниеносно, без да напада Нощодателя, а насочвайки се към джин с дългото копие — Хури я нарече Умбър. С два бързи удара на ръцете си той я обезоръжава и я отблъсква назад към Азул.
Хури застава пред Елиас, гледайки го яростно, без съмнение опитвайки се да манипулира ума му. Но той отблъсква магията й, завъртайки копието към нея твърде бързо, за да може да се проследи. Тя се строполява на земята, зашеметена от удара.
Нощодателят ме запраща на покрива и се втурва към Хури, която вече се надига, пламтящите й очи аленочервени. Бягай, крещи всяка частица от мен. Избягай, Лайя!
Аз наистина бягам. След Нощодателя, хвърляйки се към косата точно когато той достига скъпоценните си събратя. Това е моментът. Или ще умра, или тази коса ще дойде с мен. Няма среден път. Увивам пръсти около дръжката и дърпам с всичка сила. Моля те!
Тя не помръдва.
Нощодателят се обръща наполовина, но аз вече съм извадила кинжала си и прерязвам кожената каишка, която държи косата на гърба на джин. Тя се освобождава и за момент съм твърде зашеметена, за да помръдна.
— Дръж се за мен.
Елиас се появява до мен и ме придърпва към гърдите си, завъртайки ме през покрива. Измъкваме се и кръвта ми кипи от победата на момента. Държа косата. Елиас е тук с мен. Елиас, не Ловецът на души.
Забелязвам дълбок червен пламък — Умбър. Спъваме се рязко и Хури е там, устата й изкривена в гримаса, докато се опитва да ми отнеме косата. Елиас извиква, когато Умбър напада, грабвайки обратно копието си и стоварвайки го върху раменете му. Макар магията му да притъпява удара, разтърсващ гръбнака, тя не го спира, защото Елиас ахва, падайки на колене.