— Това — казва Хури с неестествено спокойствие, докато бавно изтръгва пръстите ми от дръжката на косата, — не ти принадлежи, човеко. — Усещам нейното влияние, нейното принуждаване.
— Хури! — Викът на Нощодателя е нисък като тътена на гръмотевица, пропит с ужас, какъвто никога не съм чувала от него. — Не!
Тя се обръща към него, стресната, а аз нанасям жесток ритник в коленете й. Дръжката на косата се изплъзва от хватката й. Краката й се огъват, докато се хвърля напред, пръстите й насочени към мен. Отблъсквам я, държейки косата, и острието я пронизва, сякаш е от плът и кръв, вместо от огън и отмъщение.
Пламъци се изливат по китките ми и аз се отдръпвам, кожата ми гори. Хури се вкопчва в гърлото си, но силата й е изчезнала и тя се срива на земята. Тогава проговаря, гласът й наслоен, сякаш в нея има десетки Хури.
Синът на сянката и наследникът на смъртта
Ще се бори и ще се провали с последния си дъх.
Скръбта ще яхне лъчите на деня,
Земята ще е неин театър, а човекът — неин лов.
В цъфтежа, сиракът ще се преклони пред косата.
В цъфтежа, дъщерята ще плати кръвна дан.
Сълзи напират в очите ми при вида на падналия джин. Тя избухва в пламъци, както някога направи Шаева, пепелта й се носи на вятъра. И макар да беше мой враг, не мога да изпитам радост от смъртта й. Защото, докато умира, Нощодателят крещи.
— Хури! — Скръбта в неговия вопъл превръща кръвта ми в лед, защото съм чувала подобна болка и преди. Викът му е баща ми, стенещ в килията си, и шията на сестра ми, която се счупва. Това е Нан, задушаваща риданията си в юмрука си, докато оплакваше единственото си дете, и Изи, казваща ми, че се страхува, докато издиша последния си дъх. Това е всяка смърт, която някога съм преживяла, но много по-лоша, защото той току-що си беше върнал Хури. Беше се борил хиляда години, за да я върне.
— Съжалявам. — Косата пада от безчувствените ми пръсти. — О, небеса, толкова съжалявам…
Въздухът до мен проблясва в бледозлатисто. — Бягай, Лайя от Сера — прошепва Рехмат, тъгата му осезаема. — Бягай, преди той да те изгори до пепел.
Не знам дали Елиас чу Рехмат, или просто усеща яростта на Нощодателя, която се надига като буря над топло море. Няма значение. Докато очите ми срещат тези на джин, ръката на Ловеца на души ме обгръща и секунди по-късно сме на вятъра.
Глава 27
Ловецът на души
Войникът в мен изброява слабостите на джиновете: Умбър, поддаваща се на магията ми, докато изсмуквах жизнената й сила; глефата, раняваща Хури; косата, която я уби.
Ловецът на души в мен копнее за Мястото на чакането, разтърсен от пророчеството на Хури. Имам нужда от покоя на дърветата, от фокуса, който ми дават духовете. Имам нужда Маут да успокои ума ми.
А човекът в мен се удивлява на усещането от това момиче в ръцете ми — че е жива, че не само оцеля пред Нощодателя, но и владееше неговото оръжие.
— Държах го в ръцете си — шепне тя, докато вървим на вятъра. — Държах го и го изгубих.
Когато спираме, това е с трясък на върха на суха клисура, задръстена с камънаци и чворести дървета. Поемам удара от падането, присвивайки се от камъните, които разрязват дрехите ми. Клоните стенат от яростния вятър, раздиращ пустинята, а Лайя притиска глава в ръката си, предпазвайки очите си от пясъка.
— Елиас, добре ли си…
— Добре съм. — Вдигам я бързо от себе си, след това се отдръпвам на няколко крачки. Небето над нас пламти от звезди и сме толкова далеч от Айш, че дори не се вижда блясък на хоризонта.
Трудно е да различа лицето на Лайя в тъмнината. Но това е облекчение. — Пророчеството, което чухме — казвам й. — Първите два реда бяха за мен.
— Ти? — Тя се изправя внимателно на крака. „Синът на сянката и наследникът на смъртта…“
„Ще се бори и ще се провали с последния си дъх.“ Замълчавам за дълъг момент. — Знаеш цената на провала ми. Видяла си я с очите си.
— Това е само пророчество — казва Лайя. — Не всички пророчества са истински…
— Пророчеството на Шаева се сбъдна — отвръщам. — Всеки ред от него. А тя също беше джин. Ти беше права, знаеш. Нощодателят наистина прави нещо с духовете. Почти разбрах какво е. Но…
— Но вместо това спаси мен. — Лайя ме гледа, сякаш познава вътрешностите ми. — Елиас. — Гласът й е напрегнат. — Не съжалявам. Ти се върна при мен… Липсваше ми…
— Ще трябва да се върнеш там, където отиваш — казвам. — Отсъствах от гората достатъчно дълго.
Тя скъсява разстоянието между нас, хващайки ръката ми, преди да успея да се понеса на вятъра. Пръстите й са преплетени с моите и си спомням нощта, която прекара с мен в Блекклиф. Преди да си тръгне, тя се опита да ми върне острието. Думите, които каза тогава, носят пластове значение, които не бяха налице тогава.