— Керис се провъзгласи за Императрица и Патрите го приеха — казва Ливия. — Ти също можеш да го направиш.
В шока си ми трябва момент, за да намеря подходящия отговор. — Това е... това е измяна —
— Глупости. Той е мой син, Гарване. — Тя поглежда надолу към Закариас и се усмихва, когато той й бъбри. — Никога не бих му навредила. Искам най-доброто за него, а този живот не е такъв. Ти спаси хиляди Воини и Книжници. Хората те обичат —
— Управлението е повече от популярност. — Вдигам ръце. — Трябва да съм толкова дипломатична като баща, толкова умна като майка и толкова търпелива като теб. Можеш ли да ме представиш да умиротворявам Патрите? През повечето време просто искам да ги ударя. Да се срещам с посланици и да водя празни разговори —
— Срещна се с анканския посланик и сега имаме договор.
— Той беше воин, като мен. Лесно се говореше с него. Аз съм създадена да се бия, Ливия. Не да управлявам. Във всеки случай, Авгурите определиха Марк за наш император. Закариас е негов син и избраният от небесата наследник —
— Авгурите са мъртви. — Устните на сестра ми се изтъняват, както и търпението й. — Всички знаят. Керис и нейните съюзници използват това като причина да оспорват легитимността на Закариас като Император.
— Тогава са глупци и ние ще се бием —
На вратата на външната стая се чука и никога не съм била толкова облекчена от прекъсване. Непознат глас проговаря.
— Императрице?
Ятаганът ми е в ръката ми за миг. — Кой, по дяволите, е това? Къде е Фар —
Тогава си спомням.
Верен до края, беше извикал той. Девизът на моя род. Белезите ми болят и чувството на празнота в гърдите ми придобива смисъл.
— Това е Деци Валерий. — Ливия ме гледа, сякаш мога да се счупя, и това ме кара да искам да й се озъбя. — Заместникът на Фарис. Харпър го одобри.
— Императрице — казва отново Деци. — Простете. Капитан Харпър е тук, за да види Кървавия гарван.
Оглеждам стаята за изход. Гардеробът има проход. Охраняван е. Но не от някой, който би посмял да говори.
— Тя е... ъъ... — Ливия извиква на Деци, докато минавам през вратата към гардероба. — Тя е заета.
— Много добре, Императрице.
Ливия бърза след мен, игнорирайки Закариас, който гризе кокалчетата й. — Харпър беше болно притеснен. — Тя ми отправя укорителен поглед. — Мисля, че не е спал, откакто Куин се върна.
Сърцето ми леко потръпва от това, глупаво, каквото е.
— Императрице. — Напипвам входа на прохода и той се отваря безшумно. — Ако искаме да укрепим лоялността на Патрите и да привлечем съюзниците на Керис, трябва да спечелим Антиум за Императора — казвам. — Имам много работа. С ваше позволение.
Малката ми сестра въздъхва, а Закариас ни наблюдава тържествено, сякаш чака да го посветим в някаква тайна.
— Един ден, сестро — казва Ливия, — ще трябва да се изправиш срещу всичко, което се опитваш да скриеш от себе си. И колкото по-дълго чакаш, толкова повече ще боли.
— Може би — казвам. — Но не днес.
Промъквам се през прохода и влизам в замъка, който е все така влажен и студен, но гъмжи от придворни, войници и слуги.
— Радвам се да те видя на крака, Гарване. — Една воинска жена в униформа на прислужница се усмихва, докато минава, с войник Книжник до нея.
— Чух, че си дала на Гримар да се разбере, господине — казва той. — Съжалявам, че още е жив, но се надявам да съм до теб, когато го убиеш завинаги.
По пътя към ковачницата на Дарин хората ме поздравяват или спират, за да говорят за Антиум.
— Кога ще си върнем столицата, Гарване —
— Знаех, че ще се изправиш на крака —
— Чух, че си повалила стотина от онези каркаунски главорези —
Колкото повече хора се приближават, толкова по-бързо вървя. Хората те обичат, каза Ливия. Но те трябва да обичат Императора. Императора, за когото трябва да се бият.
Раните ми ме болят и ми отнема повече време, отколкото очаквах, да стигна до ковачницата на Дарин, двор с половин покрив в средата на замъка. Книжникът е гол до кръста въпреки студа, мускулите му се напрягат, докато потапя ятаган в пещта, докато Спиро Телуман работи с духалото. Докато минавам през един от сводестите входове към двора, забелязвам лечителка Книжница на име Навал, която наблюдава Дарин, стягайки се да го заговори.
— Не е лош за гледане, нали? — Подскачам от гласа до мен, ятаганът ми е наполовина изваден. Това е Муса, едната му ръка леко побутва острието ми обратно в ножницата. Има десетина синини и толкова порязвания, повечето полузаздравели.