— Толкова нервна, Гарване. Човек би помислил, че току-що си избягала от банда каркаунци на косъм. — Той се подсмихва мрачно на малката си шега, но усмивката му не достига до очите. — Простете ми — казва. — Смехът боли по-малко, отколкото да се изправя срещу случилото се. Съжалявам за Фарис. Харесвах го.
— Благодаря — казвам. — А твоята шега беше ужасна, така че, естествено, Фарис щеше да я хареса. — Предлагам на Книжника усмивка. — Надявам се, не си по-зле?
Той потупва лицето си, перчейки се. — Всички казват, че съм още по-чаровен с белези.
— Махай се, ти. — Бутвам го, изненадана, че се смея, и се отправям към Дарин.
— Как вървят остриетата?
Братът на Лайя подскача, толкова погълнат, че не ме беше забелязал.
— Направихме двеста, откакто замина за Антиум — казва той. — Не са красиви, но няма да се счупят.
Спиро се присъединява към нас, избърсвайки разтопен сняг от обръснатата си глава с парцал. — Работата върви по-бързо сега — казва той. — Изглеждаш по-добре, Гарване.
— Жива съм заради теб. — Подавам му ръка. — Не знам как да ти благодаря.
— Накарай хората си да носят бронята, която ковах през последната година. — Той ме издърпва настрана, докато Дарин и Муса разговарят. — Императрицата Регент я докара тук по моя молба. Но твоите войници казват, че е неестествена.
Имам смътен спомен за светещ шлем. Докато Книжниците се опитват да намерят логични оправдания за свръхестественото, Воините са предпазливи към него. Затова криех толкова дълго лечебните си способности. Не исках да ме убият за упражняване на магия.
— Неестествена — казвам. — Така ли е?
— Авгурите ме научиха да правя бронята. Тя ще помогне на бойците ни да се сливат с тъмнината. Ще отблъсква стрели. Устойчива е на огън. И губи блясъка си, щом я облечеш.
Оглеждам ковача замислено. — Не помня много от пътуването навън. Но си спомням, че каза, че си ме чакал.
Той се обръща към ятаган, чакащ полиране. — Авгурите ме предупредиха, че ще дойдеш — казва той. — Казаха ми, че много зависи от това да работя в онази проклета пещера, правейки броня, докато не се появиш. Започвах да мисля, че са луди.
— Защо ти? И... — Поглеждам към Дарин. — Защо той? Знаеше рисковете да го вземеш. Да споделиш тайните ни. Чудо е, че и двамата не бяхте екзекутирани.
— Тайните никога не е трябвало да бъдат само наши. — Гласът на Телуман е суров, и той се взира в ятагана. — Имах сестра — казва след миг. — Изадора. Когато беше на шестнайсет, се влюби в момиче Книжница. Бяха открити заедно от един Илустрианец, който ухажваше Иза.
— Ох — казвам. — Ох, не.
— Опитах се да я заведа в Марин, където можеше да обича когото пожелае. Не успях. Империята използва един от моите мечове, за да я екзекутира. Или поне така ми казаха. Не ми позволиха да я видя преди края.
Изражението му на самопрезрение ми е толкова познато, колкото собственото ми лице. — Знаеш ли колко мечове изковах за тях, преди Иса да умре, Гарване? — казва той. — Знаеш ли колко от тях бяха използвани, за да убиват невинни? Но чак когато това засегна семейството ми, най-накрая направих нещо. Този факт ще ме преследва до смърт.
— Какво стана с момичето от Книжниците?
— Намерих я. Качих я на кораб на юг. Сега живее в Анкана. Понякога ми пише. Както и да е, срещнах го няколко месеца по-късно. — Спиро кимва към Дарин. — Любопитен, точно като Иса. Художник като нея. Пълен с въпроси като нея. И ми каза, че има малка сестра.
Ковачът ме поглежда право в очите, снежинки покриват многобройните му пиърсинги. — Чаках те, защото Авгурите казаха, че ти ще оправиш нещата. Че ще помогнеш да се изкове нов свят. Ще те държа отговорна за това, Гарване. Свърших с това да подкрепям тирани.
— Гарване. — Дарин ни прекъсва, с набраздено от тревога чело. — Муса казва, че един от неговите духове току-що се е върнал от Племенната пустиня. Аиш е паднал под властта на Керис. Никой не е виждал Лайя. Изчезнала е от дни.
— Изчезнала? — Тревога ме загризва и се обръщам към Муса. — Мислех, че имаш очи навсякъде.
— Имам — казва Муса. — Духовете не могат да я открият.
— Което означава, че аз трябва да го направя — казва Дарин. — Знам, че имаме нужда от оръжия за Книжниците, но тя е моя сестра, Гарване.
Не мога да го загубя сега. Нуждаем се от уменията му на ковач — да не споменавам факта, че ако напусне и Керис го хване, Лайя ще ме убие. — Дарин, дай ми време до след като превземем Антиум...
— Ами ако й се е случило нещо?
— Сестра ти — казвам — е издръжлива. По-издръжлива от теб. Колкото мен. Където и да е, ще се оправи. Ще накарам шпионите си на юг да я следят.
Всъщност вече изпратих съобщение на Лайя, молейки я да каже на Племената, че ще предложим подкрепа в борбата им срещу Керис, ако се закълнат във вярност на Закариас. — Когато получа вест за нея — а аз ще получа вест за нея — обещавам, ще те уведомя.