Всички имат еднаква златистокафява кожа и свободно падащи къдрици — може би семейство. Остатъци от кораб плуват в плитчините зад тях, а те се спъват, докато бягат, отчаяни да избягат от група морски ифрити, които хвърлят отломки по тях.
Макар да оставам скрит, ифритите поглеждат към гората, когато усещат присъствието ми, и измърморват разочаровано. Докато се отдръпват, хората продължават към дърветата.
Шаева чупеше кости и тела и ги оставяше на границите, за да ги намерят други. Аз не можех да се насиля да правя като нея — и ето какво получавам. За хората Мястото на чакането е просто Гората на здрача. Те са забравили какво живее тук.
Малкото духове, които още не съм превел, се събират зад мен, виейки срещу присъствието на живите, което ги измъчва. Мъжете си разменят погледи. Но жената, носеща детето, стисва зъби и продължава към подслона на дърветата.
Когато стъпва под сянката на короните, духовете я обграждат. Тя не може да ги види. Но лицето й пребледнява от стенанията им на недоволство. Детето в ръцете й се размърдва неспокойно.
— Не сте добре дошли тук, пътници. — Излизам измежду дърветата и мъжете спират.
— Трябва да я нахраня. — Гневът на жената се вихри около нея, примесен с отчаяние. — Трябва ми огън, за да я стопля.
Духовете съскат, докато гората се вълнува. Дърветата отразяват настроенията на Маут, а той не харесва натрапниците повече от духовете.
Последния път, когато взех живот с магията на Маут, беше преди месеци. Убих група военачалници каркауни, без почти да се замисля. Сега използвам тази сила отново, намирам нишката на живота на жената и дърпам. Отначало тя стиска детето си по-здраво. После ахва, посягайки към гърлото си.
— Фозия! — извиква един от мъжете. — Върни се…
— Няма! — Фозия изплюва думите, дори докато изстисквам въздуха от дробовете й. — Неговият народ са убийци. Колко ли е убил, дебнейки тук като паяк? Колко…
Думите на Фозия се забиват в главата ми. Колко ли е убил…
Колко…
Писъци избухват в съзнанието ми: виковете на хиляди мъже, жени и деца, загинали, след като миналото лято допуснах стените на Мястото на чакането да паднат. Хората, които убих като войник, приятелите, загинали от моята ръка — всички те преминават през мозъка ми, съдейки ме с мъртвешки очи. Твърде много е. Не мога да го понеса…
Тъй внезапно, както чувството ме завладява, то избледнява. Магията ме залива: Маут успокоява съзнанието ми, предлагайки ми мир. Дистанция.
Фозия и нейните спътници трябва да си вървят. Отново източвам живота на жената. Тя почти изпуска детето. С всяка моя стъпка към нея тя се препъва назад, накрая се срива на плажа.
— Добре, ще си тръгнем — ахва тя. — Съжалявам…
Пускам я и тя побягва на север, спътниците й бързат след нея. Държат се близо до брега, хвърляйки уплашени погледи към дърветата, докато не се изгубят от поглед.
— Здравей, Ловецо на души. — Мирисът на сол ме обгръща, докато вълните пянят край краката ми и се сливат в нещо като човешка форма. — Силата ти е нараснала.
— Защо толкова навътре в сушата, ифрите? — питам съществото. — Толкова ли е примамливо да измъчваш хората?
— Нощния носител поиска разрушение — казва ифритът. — Ние сме… нетърпеливи да му угодим.
— Искаш да кажеш, че се страхувате да не го разгневите.
— Той уби мнозина от моя вид — отвръща ифритът. — Не бих искал да видя други да страдат.
— Остави ги на мира. — Кимвам към отдалечаващите се хора. — Вече не са във вашето владение и не са ви сторили нищо.
— Защо те е грижа какво ще стане с тях? Ти вече не си един от тях.
— Колкото по-малко духове ми се налага да превеждам, толкова по-добре.
Ифритът се устремява към мен, обвивайки краката ми и дърпайки, сякаш иска да ме завлече под водата. Но силата на Маут ме защитава. Когато ифритът ме пуска, имам отчетливото чувство, че ме е изпитвал.
— Ще дойде време — казва ифритът, — когато ще съжаляваш, че си изрекъл тези думи. Когато Маут вече не може да заглуши с магия писъците в главата ти. В онзи ден потърси Силах, господар на морските ифрити.
— Ти ли си той?
Съществото не отговаря, а се срива върху пясъка, оставяйки ме мокър до коленете.
Връщайки се в гората, превеждам дузина духове. Това означава да разбера и разплета болката и гнева им, за да могат да ги пуснат и да преминат отвъд това измерение. Магията на Маут ме изпълва, позволявайки ми бърз и дълбок поглед върху страданията на духовете.
Повечето отнемат само няколко мига за преминаване. След като приключвам, проверявам за слабости в граничната стена, невидима за човешките очи. Дърветата се разтварят пред мен, докато вървя, а пътеката под краката ми е гладка като имперски път.