Книжникът се кани да възрази отново, но ако продължа да споря, може да загубя търпение. — Муса. — Хващам Пчеларя за ръката и го извеждам от ковачницата. — Ела с мен.
— Сега, Гарване. — Муса ме следва неохотно. — Макар че наистина харесвам високите и властни жени и макар да знам, че на това лице е трудно да се устои, за съжаление сърцето ми принадлежи на друга...
— О, млъкни. — Спрях, когато сме далеч от двора. — Не си толкова хубав. — Той премигва с мигли към мен и ми се иска да беше поне малко по-грозен. — Имам нужда от очи в Антиум, Книжнико. Моите шпиони се покриха.
— Хм. Хората са тъжно ненадеждни. — Муса вади ябълка от наметалото си и отрязва парче. Сладкият й аромат пронизва влажния въздух и той ми подава парчето. — Какво получавам, ако ти помогна, Кървав гарван?
— Благодарността на Императора и неговия Кървав гарван — казвам. При гримасата на отвращение на лицето му, въздъхвам. — Какво искаш?
— Услуга — казва той. — На време и място по мой избор.
— Не мога да обещая това. Може да поискаш какво ли не.
Той свива рамене. — Успех с превземането на столицата.
Естествено. Нямаше да улесни нещата. От друга страна, ако бях на негово място, и аз щях да поискам същото. — Добре — казвам. — Но нищо... неприлично.
— Не бих посмял. — Муса стиска ръката ми с леко преувеличена тържественост. — Всъщност ще ти дам малка информация още сега. Капитан Авитас Харпър е на път насам. Намира се в северозападния коридор, минава покрай онази много грозна статуя на як и се движи доста бързо.
— Как... — Знам как го прави. И все пак, точността е поразителна.
— Десет секунди — промърморва Муса. — Осем... шест...
Вървя бързо, потръпвайки от болката, която пронизва крака ми. Но не съм достатъчно бърза.
— Кървав гарван — вика Харпър с глас, който не мога да игнорирам. Проклинам Муса, докато той се отдалечава, смеейки се тихо.
— Харпър — казвам. — Не знаеш случайно къде е Куин, нали? — Продължавам да вървя през тъмните каменни коридори на крепостта, достатъчно бързо, че той трябва да подтичва, за да ме настигне. Главата ми се върти — въпреки бързото ми възстановяване, още не съм се оправила от случилото се в Антиум. — Трябва да го попитам дали...
Харпър застава пред мен, хваща ръката ми и ме дърпа в страничен коридор със сила, която ме изненадва.
— Знам, че си ядосана на мен — казва той. — Може би го заслужавам. Но си ядосана и на себе си. А не бива. Фарис...
— Фарис знаеше какво прави. — Издърпвам ръката си назад, а мимолетната болка в изражението му ме кара да сведя поглед. — Фарис беше войник. Фарис ми даде шанс да се бия.
— Но ти все още си ядосана — казва тихо Харпър.
— И защо да не съм — изръмжавам към него. — Знаеш какво правят с нас в онзи град. Града, който аз загубих, Харпър. Града, който допуснах Керис да предаде...
— Ти не...
— Беше толкова тихо — казвам. — Всичките ни хора се свиваха от страх, защото са отчаяно уплашени. Не от смърт или мъчения. Те са твърде силни за това. Не, те се страхуват да не бъдат забравени, Харпър.
Харпър въздъхва и сякаш вижда право в мен, в онези моменти, когато скърбях за Фарис, в онези моменти, когато гледах в очите на черепа на дете, мислейки, че смъртта най-накрая е дошла.
Той се приближава достатъчно, за да усетя аромата на канела и кедър по кожата му, стоманата на кръста му. Сняг се е стопил в черната му коса, подстригана толкова късо, че прилича на перата на гарван.
— Това е ужасно, Гарване — казва той. — Но не това е причината да си ядосана. Кажи ми защо си ядосана.
Празнотата, която ме гризе, откакто се събудих, се разраства и не мога да я спра. Усещам всяка рана. Всеки белег.
— Когато бях в тунелите — казвам — и мислех, че ще умра, мислех за теб.
Макар че хора минават покрай нас, никой не ни поглежда втори път. Виждат само Кървавия гарван, стоящ до своя заместник. Минава минута. Той все още чака.
— Можеше да си ти с мен — прошепвам най-накрая. — Вместо Фарис. Но не беше. И когато той остана назад, защото имаше твърде много каркауни, аз... — Очите ми горят. Проклинам Нощодателя, задето ми отне маската. В този момент щях да черпя сила от нея.
— Познавам го цял живот, Харпър. Преживяхме Блекклиф заедно. Небеса, той се опита да ме убие веднъж или два пъти, когато бяхме Петици. Но когато пълзях през онзи тунел, когато знаех, че той се бие и умира за мен, можех да мисля само колко съм благодарна, че не беше ти там горе. Защото, ако беше ти, щяхме да умрем заедно.