Отстъпвам от него сега, сълзите напират. — Но не беше ти — продължавам. — И Фарис умря сам. Сега имам Патри да успокоя, армия да събера и нашествие да планирам. Имам Империя, която да си върна. Но се страхувам от всичко, което мога да загубя. Така че да, Харпър. Ядосана съм. Ти не би ли бил?
Очите ми са пълни, така че не виждам изражението му. Мисля, че посяга към мен, но този път, когато се отдалеча, той не ме следва. Точно така. Далеч на запад моите хора страдат под жестокото управление на Гримар. Провалих ги. Допуснах онзи копелдак да разграби столицата ни. Нямам време да се терзая заради Харпър или да размишлявам колко ми струваше да му кажа истината. Нямам време да чувствам.
Имам град за превземане.
Глава 29
Нощодател
С векове хората бяха достатъчни. Посрещах с любов онези, които идваха в Гората на здрача, както Маут ме бе помолил. Не беше трудно, защото мнозина бяха изгубени и копнееха да бъдат намерени, изцелени и изпратени към по-добро място.
Но с времето ме обзе самота. Колкото и богати и разнообразни да бяха животите на хората, те бяха падащи звезди в моя свят. Гореха ярко и кратко, а после изгасваха.
Силите ми бяха позната територия, а самото Място на чакането не беше загадка. Дори нюансите на духовете станаха предсказуеми. Владението ми се изпълни с духове, докато човешката цивилизация се разрастваше. Но можех да ги изпратя, без почти да се замисля.
Станах неспокоен. Празнота ме обхвана, огромна пропаст, която нищо не можеше да запълни. Исках. Копнеех. Но не знаех за какво.
Маут сигурно е усетил вълнението ми, защото с времето почувствах нови искри да навлизат в Мястото на чакането. Напълно оформени и толкова объркани, колкото бях и аз, когато пристигнах.
Твоят собствен народ, каза Маут, водейки ме към тях. Защото онези от глина и огън не са предназначени да вървят сами. А Любимият беше предназначен да получава любов, както и да я дава, иначе как бих могъл да те нарека такъв?
Грижих се за тези млади пламъци, докато пораснаха и заблестяха ярко. Заедно открихме имената им. Магията им. Дирия се научи да манипулира водата в плоската жега на лятото, когато бяхме забравили вкуса на дъжда. Питар говореше с камъка, много преди да осъзнае, че той отвръща, и тя издигна Шер Джиннаат — нашия град. Супнар вдъхна живот на стените, за да можем да ги изпълним с нашите истории. С времето джиновете започнаха да се сдвояват и да създават свои собствени малки пламъци, всеки по-красив от предишния. Сега имахме град. Цивилизация.
И все пак се чувствах непълен. Празен.
Малко е останало от Кури. Няколко пепелини, които събирам близо до себе си, недокоснати от вятъра. Умбер се стяга да полети в преследване на Лайя и Ловеца на души, но аз я спирам.
— Те не са важни — казвам. — Пази Маро. Само жътвата има значение.
Може би ще ми се опълчи. Ръцете й стискат глевата, а Фааз и Азул пристъпват напред, готови да потушат пламъка й с камък и време. Талис потръпва, неутешим от загубата на Кури.
— Ще си отмъстим, ярка — казвам на Умбер. — Но не, ако мислим като смъртни.
От града се надигат писъци. Керис си върши добре работата. А Умбер е жадна да се включи.
— Излей злобата си върху хората — казвам. — Аз ще се върна.
Събирам малкото, което имам от Кури, и се нося на ветровете дълбоко в Гората на здрача, към мястото, което най-много мразя. Джиновата горичка, или това, което е останало от нея.
Докато влизам, усещам присъствие, което ме наблюдава от гората. Дух. Древен импулс да го изпратя ме обзема, толкова дълбоко вкоренен, че след хиляда години игнориране на духовете, едва не отивам при нея. Но потушавам този инстинкт.
Пепелта на Кури се разпилява на лек вятър, и аз размишлявам за живота й и всичко, което беше: дълбокият бордо цвят на нейния пламък; как обичаше братята и сестрите си; как вдигна ятаган, когато ги загуби, унищожавайки цяла легия от нашественици Книжници с гнева си.
Когато болката ми е остра като косата на гърба ми, пробивам през защитите на Маут и търся място, което съществува отвъд Гората на здрача. Място на нокти и зъби. Море от страдание.
Страданието ме зове. Още, изисква то, и аз усещам ненаситния му глад. Уста, която никога не може да бъде задоволена. Още.
— Скоро — прошепвам.
След това обмислям проблема с Лайя. Момичето вече знае за косата. Осъзнава какво може да направи тя.
И все пак не съм по-близо до разбирането на необичайната магия, която съществува в нея. Време е да поправя това.