Сине мой, не прави това.
Маут е опитвал да ми говори и преди. Винаги съм игнорирал този омразен глас, толкова древен, толкова мъдър, толкова чудовищно безчувствен.
Ти си Любимият, казва Маут.
— Не, Отче — казвам след дълго време. — Бях Любимият. Сега съм нещо друго.
Глава 30
Лайя
След като Елиас си тръгва, аз се отпускам върху скалата, където се целунахме, зашеметена, докато дълбините на моя провал потъват в съзнанието ми. Защото не става въпрос само за това, че Елиас отново си отиде. Все пак аз му казах да тръгне.
Става въпрос, че не успях да взема сърпа. Сега съм сама насред племенната пустиня, без храна, без вода и без начин бързо да се сдобия с тях. Всичко, което имам, е кинжалът ми и едно току-що разбито сърце.
— Рехмат? — Съществото не отговаря, а аз потръпвам, когато си спомням разочарованието в гласа му, след като убих Хури. Сякаш бях жестоко дете, което счупи врата на птица.
Скривам лицето си в ръцете си и се опитвам да дишам, съсредоточавайки се върху пустинните аромати на сол, пръст и хвойна. Вятърът дърпа косата и дрехите ми, а воят му отеква в главата ми като вопъла на Нощодателя. Иска ми се да бяха тук баба и дядо. Майка ми. Иска ми се да бяха тук Изи. Кийнан. Всички, които вече ги няма.
Но има един, който не е изчезнал. Засега.
Затварям очи, както направих преди седмици в Гората на здрача, и мисля за всичко, което свързва мен и Дарин. После тихо го повиквам, за да не привлека нежелано внимание, както миналия път.
— Дарин?
Минутите се нижат. Може би не го чух преди. Може би беше само желание —
Лайя?
— Дарин! — Карам се да произнеса името му тихо. — Чуваш ли ме?
Да. Тежка пауза. Значи наистина те чух преди. Чудех се дали не си го въобразих. Дарин звучи, сякаш не е спал от цяла вечност. Но това е неговият глас и ми се иска да заплача от облекчение.
Откъде да знам, че това не е номер?
— Когато беше на петнадесет, толкова харесваше съседката ни Сендия, че прекара цял месец, рисувайки портрета ѝ, въпреки че ти казах, че е ужасно суетна. Но тя ти го върна, защото според нея си направил носа ѝ твърде малък. Тъгува цяла седмица.
Не беше седмица. Може би три дни.
— Три седмици — настоявам, макар да се усмихвам.
За щастие, късметът ми се подобри.
— Ъх. — Издавам звук, сякаш повръщам. — Не искам да знам. Имаш ужасен вкус за момичета, Дарин.
Не и този път! Познаваш я, казва. Навал — тя е лечителка.
Кимвам, макар той, разбира се, да не може да ме види. — Познавам я. Тя е твърде добра за теб.
Вероятно. Добре ли си? Къде си?
— Аз… аз съм добре.
Лъжата тежи на езика ми. Никога не съм успявала да заблудя брат си. Нито когато счупих буркана с ценното сладко на баба и се опитах да обвиня улична котка; нито когато родителите ни и Лис умряха, и му казах, че мога да заспя спокойно без неговото бдение. Накрая той пое вината за сладкото. И бдеше над съня ми месеци наред, макар да беше само на седем.
Лайя, казва той. Кажи ми.
Думите му са като камък, който пробива язовир. Разказвам му всичко. Неспособността ми да пробия до Елиас и да му напомня за човечността му. Безсилието ми, когато Хури завладя съзнанието ми. Усещането, когато сърпът падна от пръстите ми. Единственото, което не споменавам, е смъртта на Хури. Твърде прясно е още.
— И сега съм заседнала. — Изненадана съм, когато, докато приключвам, тънка лилава ивица се появява на източния хоризонт, осветявайки вълнообразен пейзаж от каньони, скали и огромни каменни пръсти, издигащи се към небето. — Нямам представа какво ще правя.
Знаеш какво ще правиш, казва Дарин. Просто още не го виждаш. Чувстваш се победена, Лайя. И няма нищо чудно. Това е толкова голяма тежест, която носиш сама. Но аз съм с теб, дори да не съм до теб. Ще се справиш с това, както се справяш с всичко, което ти се изпречи. И ще го направиш със сила. Спри. Помисли. Кажи ми, какво ще направиш?
Гледам към пустинята, една нищожна частица пред нейната необятност. Тези скали, тази пръст ще пребъдат хилядолетия, докато аз съм само миг във времето, който ще свърши твърде скоро. Мисълта е потискаща и не мога да дишам. Поглеждам към звездите, сякаш те ще ми дадат въздух. Те бяха единственото постоянно нещо в живота ми през последните осемнадесет месеца.
Макар че това не е вярно. Собственото ми сърце също беше постоянно. Моята воля. Не е много. Но ме доведе дотук.
— Водата тече през един улей наблизо — казвам на Дарин. — Достатъчно рядко в пустинята, за да има вероятно селище — или поне път — наблизо. Ще го намеря. И ще намеря Мами Рила и Афия.