Добре. Стъпка по стъпка, сестричке. Както винаги. Пази се.
После той изчезва и аз отново съм сама. Но вече не съм самотна. До изгрева на слънцето стигам до селище на около миля от улея. Това е малко племенно село, където успявам да разменя новини за Айш за раница, манерка и малко храна.
Селяните ми казват за военен пост на Воините само на няколко мили оттук. Посред нощ се промъквам в конюшните, прикрит от магията ми, с малка торба круши. Намирам подходяща кобила, която стои неподвижно, докато увивам копитата ѝ с плат и я оседлавам. Когато обаче се опитвам да ѝ сложа юздата, тя едва не ми откъсва пръстите. Трябва да я подкупя с четири круши, преди да ми позволи да я изведа от конюшнята.
През следващите две седмици пътувам към Айш с надеждата да намеря племената, избягали от града. Две седмици събирам късчета новини за местоположението на Нощодателя. Две седмици разпределям водата, сменям откраднати коне и избягвам патрулите на Воините на косъм.
Две седмици кроя планове как, по дяволите, ще си върна този сърп.
И в края на тези две седмици буря, която се заформяше на хоризонта, най-сетне връхлита. Естествено, тя не удря, докато съм в хан или дори в хамбар. Небето се отваря, докато се промъквам през тесен каньон. Вятърът свири по отвесните скали от двете ми страни и скоро съм мокра до кости, зъбите ми тракат.
Докато се криех в последното село, научих, че голяма група оцелели от Айш се е събрала близо до изоставена стражева кула, на няколко часа южно от каньона. Стотици семейства, десетки каруци. Караванът на Сайф е стигнал дотам, казаха селяните, заедно с каравана на Нур.
Ако слуховете са верни, Афия и Мами ще са с тях. Но ако тази буря не стихне, няма да ги достигна, преди да потърсят подслон другаде.
Дъждът се лее по стените на каньона, а аз поглеждам нагоре неспокойно. Живеейки в Сера, дядо ни предупреждаваше никога да не посещаваме каньоните извън града през дъждовния сезон. Ще те отнесе внезапно наводнение, казваше той. Те са бързи като мълния и много по-опасни.
Ускорявам крачка. Щом стигна до Мами и Афия, ще мога да планирам. Керис още не е приключила с племенните земи. Но ако вземем сърпа, можем да елиминираме съюзниците ѝ. Да я спрем на място.
Мисълта да убия отново джин ме изпълва със странна смесица от очакване и гадене. Смъртта на Хури проблясва пред очите ми за стотен път. Дъгата на тялото ѝ, докато падаше. Вопълът на загуба на Нощодателя.
Хури щеше да ме убие. Тя и всичките ѝ роднини са мои врагове сега. Смъртта ѝ не бива да ме преследва.
Но го прави.
— Няма срам в това да скърбиш за смъртта на толкова древно създание, Лайя от Сера. — Сиянието на Рехмат е мека светлина, отразяваща се от бързо натрупващата се вода в краката ми. — Особено когато е загинало от твоята ръка.
— Ако целта ти е да унищожиш джиновете — повишавам глас, за да ме чуе Рехмат през дъжда — защо си толкова тъжен, че убих един?
— Животът е свещен, Лайя от Сера — казва Рехмат с глас, дълбок като гръмотевиците над мен. — Дори животът на джин. Забравянето на този факт води до война на първо място. Мислиш ли, че Хури не е била обичана?
Дъждът се лее още по-силно, и не знам защо си правя труда да нося качулка. Косата ми е мокра, водата се стича в очите ми, заслепявайки ме, колкото и да я избърсвам. След няколко часа ще се стъмни. Трябва да се измъкна от това проклето място и да намеря сухо място, където да прекарам нощта. Или поне камък, под който да се свия.
— Не исках да я убия — казвам на Рехмат. — В един момент я нямаше, а в следващия…
— Ти я уби. Това е природата на войната. Но не е нужно да забравяш врага си. Нито пък трябва да пренебрегваш цената, която убийството ѝ ти е коствало.
— Ще има много повече мъртви джини, преди всичко това да свърши — казвам. — Ако плача за всеки един от тях, ще полудея.
— Може би — казва Рехмат. — Но ще останеш човек. Не си ли струва малко лудост?
— По-добре ми помогни да взема оръжието, което може да сложи край на тази война — отвръщам.
— Сърпът не може да ти помогне, когато не знаеш как да го използваш.
— Знам, че ми трябва неговата история — казвам. — И ще я потърся. Но една история няма да е от голяма полза без оръжие. — Водата вече е до прасците ми и се покачва бързо. Ускорявам крачка. — Не го боя, Рехмат.
— Какво знаеш за Нощодателя, Лайя?
— Той е внимателен — казвам. — Гневен. Способен на голяма любов, но и изпълнен с омраза. Прекарал е хиляда години, опитвайки се да освободи своите братя.
— А за ума му?
— Откъде, по дяволите, да знам какво минава през извратения му мозък, Рехмат?