Осъзнавам, че обсъждаме плана за атака. — Аз ще отровя хранителните запаси. Без да ме видят.
Всички се обръщат обратно към Елиас, може би очаквайки насърчение. Но въпреки предупреждението ми, че е твърде студен, той само кимва. — Полунощ тогава — казва и си проправя път през тълпата към мен.
— Може ли на две думи? — Когато сме настрана, той свежда поглед, намръщен. — Джиновете може да са сред войниците — казва той. — И когато за пръв път предложих мисията, изглеждаше неохотна да използваш магията си. Ще можеш ли да задържиш невидимостта си?
Наистина бях неохотна. Откакто разбрах коя всъщност е Рехмат, магията ми изглежда непозната. Сякаш принадлежи на някой друг.
— Ще се справя.
— Без отклонения.
— Звучиш почти загрижен за мен, Елиас.
— Ловец на души — поправя ме той, звучащ толкова много като центурион от Блекклиф, че ми се иска да го ритна. — Уменията ти са важни за успеха на други набези, Лайя. Влез, свърши работата и излез, без да се разсейваш.
Афия се приближава до мен, докато той се отдалечава. — Какъв чаровник — казва тя и при моя намръщен поглед ме побутва. — Казах ти да не се влюбваш в говорещ с духове — казва тя. — Послуша ли ме? Забрави го за момент. Бронята ти не става. — Тя критично оглежда парчетата защита, които събирах през последните няколко месеца, и ме повежда към конете. — Да я оправим, преди да тръгнем.
Два часа по-късно следвам Шан през пустинята с десет други бойци от Племето Сайф. Цялото ми внимание е съсредоточено върху това да ни прикрия с магията си — не е лесно, когато сме толкова много и сме разпръснати. Най-накрая Елиас спира в плитка падина, на един хвърлей от линията на постовите. Въздъхвам с облекчение, когато той ми дава знак да сваля невидимостта. С поглед, фиксиран върху постовите, той се отдалечава с вятърна походка.
— Не мога да свикна с това — казва ми Шан. — Колкото и пъти Мами да ми повтаря, че той е изчезнал, все още виждам брат си.
Знам толкова малко за Шан. Но си спомням, че Елиас говореше за него, когато пътувахме към затвора Кауф. Прекарали са ранните си години заедно. Може би Елиас трябва да бъде напомнен за това.
— Трябва да му кажеш — казвам. — Той има нужда да го чуе.
Шан ме поглежда изненадано, но преди да успее да каже нещо, през нощта се разнася сови зов. Постовите, които патрулираха допреди секунди, вече не се виждат. Племенникът се изправя.
— Това беше бързо — промърморва той. — Небето да ти дава скорост, Лайя от Сера.
Затварям очи и посягам към невидимостта си. Тя идва неохотно, но щом я задържа, проникването в лагера е достатъчно лесно. Огньовете са слаби, за което съм благодарна. Сенките ще ни помогнат тази нощ.
Голяма палатка се издига в самия център на лагера, а върху нея се вее черно знаме с К в средата. Белегът ми ме сърби. Де да можех да удуша Керис Валерий с нейното собствено знаме.
Отравянето на армията й ще трябва да свърши работа. Прокрадвам се покрай спящи мъже и пазачи, които метат прах от палатка, покрай войник, който проклина загубата на облог, и неколцина други, които играят зарове и карти. Забелязвам хранителните запаси в югоизточния ъгъл на лагера. Пред тях има кошара за добитък, леко охранявана.
Докато я заобикалям, чувам шепот. Плач. Червени очи проблясват — гхулове? Защо гхулове ще се крият сред добитъка?
Приближавам се. Сенките в кошарата се превръщат в лица и тела. Хора. Почти всички са Книжници, с вериги на китките и натъпкани плътно един до друг, с гноящи рани от камшици по видимата им кожа.
Без отклонения, каза Елиас, но той не знаеше за робите. Не мога да ги оставя тук.
На портата на кошарата има само двама войници пазачи, вероятно защото останалата част от армията е на една вика разстояние. Камшиците на коланите им карат зрението ми да почервенява. Подготвям лъка си. Майка ми можеше да зареди две стрели толкова бързо, че удряха целите си почти едновременно. Но аз не съм толкова умела. Ще трябва да съм бърза.
Зареждам, прицелвам се и стрелям. Зареждам, прицелвам се, стрелям. Първият Воин пада тихо, стиснал гърлото си. Но вторият ми изстрел отлита в тъмнината. Докато останалият пазач вади ятагана си и вика за помощ, барабани от другата страна на лагера прогърмяват тревога. Нашите бойци са били забелязани.
Тишината е разбита. Пазачът, в когото стрелях, крещи с пълно гърло. — Нападение! Кошарата с роби! Нападение! Звънец звъни, барабаните реват, коне препуснат покрай мен, войници изпълзяват от палатките си полувъоръжени. Пускам стрела в крещящия Воин, потръпвайки от звука, когато тя уцелва гърдите му. Той пада назад, а аз разбивам катинара на кошарата с два удара на кинжала си.