Книжниците вътре гледат объркани навън. Естествено. Те не могат да ме видят.
Не смея да сваля невидимостта си. Не вярвам, че ще мога да я възстановя, ако видя Нощодателя.
— Бягайте! — казвам. — В пустинята!
Те се спъват навън, някои оковани, други твърде ранени, за да правят нещо повече от куцане. Воини се появяват почти веднага и ги посичат. Тогава осъзнавам колко глупава съм била. Дори Книжниците да можеха да бягат, нямат къде да отидат. Ако успеят да излязат от лагера, не могат да се ориентират в пустинята.
Винаги ние. Винаги моите хора.
— Уф! — Измършавял Книжник се блъска в мен. Бързо отскачам встрани, защото трябва да стигна до хранителните запаси. Времето изтича. Но лагерът е в хаос, пътят до вагоните със запаси е блокиран.
Момчето, в което се блъснах, хуква покрай мен. В един момент се промъква между две палатки. В следващия се вцепенява, ятаган пронизва гърдите му.
Воинът, който го уби, измъква острието си и продължава напред. Момчето пада.
Тичам към него и го намирам легнал на една страна, с празен поглед. Поставям главата му в скута си и галя косата му. И тогава, макар да знам, че е глупаво, свалям невидимостта си. Не искам той да умре сам.
— Съжалявам — прошепвам му. — Толкова съжалявам.
Искам да попитам за името му. На колко години е. Но аз знам името му. То е Мира. Джахан. Лис. Нан. Поп. Изи. Знам на колко е години. Той е тригодишното дете, хвърлено в тъмна каруца с духове, преди да разбере защо. Той е осемдесетгодишният дядо, убит в дома си, защото дръзнал да погледне Воин по грешен начин.
Той съм аз. Затова оставам с него, докато последният му дъх го напусне. Това поне мога да направя.
Имам миг да затворя очите му, но нищо повече. Зад мен се чуват тропащи стъпки, обръщам се с едва достатъчно време да отблъсна острието на помощник-войник. Той ме поваля, аз изпищявам, грабвам шепа пръст и я хвърлям в лицето му. Когато той се отдръпва назад, забивам кинжала си в корема му, после го избутвам. Опитвам да възстановя невидимостта си, но тя не идва.
В далечината виждам Елиас върху огромен кон, който е откраднал. Облечен е в черно, лицето му е наполовина скрито с кърпа. Със сивите си очи, проблясващи студено като ятаганите в ръцете му, е невъзможно да не го видя като създанието на войната, за което е бил отгледан. Ятаганите му лъщят от кръв, той унищожава мъжете, които се опитват да го убият, движи се със зашеметяваща скорост. Воините около мен се стичат към него, решени да го повалят.
Отдръпвам се от сърцето на хаоса и хуквам към вагоните със запаси. Кози и прасета тичат покрай мен, едва избягвам пробождане. Гибран сигурно е успял да отвори кошарата за добитъка.
Вагоните със запаси са на хоризонта, когато нещо в края на зрителното ми поле ме кара да се обърна. Сред бягащите животни, крещящите войници и горящите вагони виждам проблясък на черно. Проблясък на слънчеви очи.
Нощодателят.
— Рехмат? — прошепвам в тъмнината. — Готова ли си?
— Той те чака, Лайя — казва Рехмат. — Моля те, не прави това.
— Ти обеща да помогнеш — казвам през стиснати зъби. — Закле се.
— Помагам ти. Ще вземем косата. Но това не е начинът.
Сърцето ми трепва от предупреждение, може би. Или от слабост. Последното, мисля си. Прокрадвам се към мястото, където видях джина. Посягам към невидимостта си. Изчезни, Лайя! За момент магията ми се изплъзва. Но после я улавям и бързо я нахлузвам върху себе си.
— Трябва да го разсееш, Рехмат — казвам. — Само колкото да…
— Лайя. — Топла ръка се затваря около моята и аз подскачам.
— Без отклонения. — Елиас ме гледа в очите, неговата собствена магия лесно пробива моята. — Не стигна до вагоните.
— Как…
— Видях те. С момчето, което умря. — Тъга проблясва по лицето му, а ръцете му треперят. Сещам се за нощта в казармите на Блекклиф след третото Изпитание. Той изглеждаше точно така. Сякаш сърцето му беше опустошено. — Ела. Трябва да се махнем оттук.
— Нощодателят трябва да умре, Елиас — казвам. — Тази коса, която носи, е единственият начин да го убием. И тя е тук. Той е тук.
— Той очаква да я вземеш. — Елиас не ме пуска, макар да се дърпам. — Не прави това, което той очаква, Лайя.
Поглеждам към мястото, където видях Нощодателя, и косата отново проблясва. Тя е толкова близо.
Твърде близо, осъзнавам. Твърде очевидно. Рехмат и Елиас са прави. Нощодателят се опитва да ме примами.
Отвърщам се от оръжието, стискам юмруци, за да не се изкуша да се освободя от Елиас. Ловецът на души ме обгръща с ръце и ние се сливане с вятъра. Докато напускаме, половината лагер е в пламъци, а останалата част е в хаос. Макар да не стигнах до вагоните със запаси, нападението ни успя. Воините — и Нощодателят — понесоха удар тази нощ.