И все пак, докато с Елиас бягаме през пустинята, мисля за Книжниците, убити след бягството им от кошарата. Мисля за момчето, което умря в ръцете ми. Мисля за косата, отново недостижима. И това изобщо не ми се струва като победа.
«««
Племената се крият дълбоко в пустошите на Бхут, лабиринт от каньони и скални образувания, клисури и пещери, които са невъзможни за навигиране, освен ако не си ги обикалял преди. Хилядите хора от Племената, избягали от Айш, са разпръснати из пещерите, намират вода, правят лагери и внимателно наблюдават за разузнавачи на Воините.
Афия, Гибран, Шан и останалите се връщат в укритието малко след мен. Мами, Аубарит — изглежда всички — ни очакват и са въодушевени от победата. Искат да знаят всеки детайл.
Елиас бързо се измъква и изчезва в лагера. На мен ми отнема повече време, но след час или нещо такова напускам празненствата и отивам към фургона на Афия. Там свалям бронята си и измивам кръвта с ледено студена вода от поток. Племенницата ми дава мека черна рокля, която ми е малка, но е по-чиста от всичко, което имам. После, може би усещайки моето безпокойство, ми подхвърля чувал с манго, откраднати от Воините, и ме оставя сама.
Но съм неспокойна. Не мога да забравя лицето на момчето, което умря, или виковете на Книжниците. Не мога да спра да мисля за Воините, в които пуснах стрели.
— Съжаляваш за врага, Лайя — Рехмат се появява до мен. — Няма срам в това.
— Няма ли?
Тя изчезва, а аз се изправям. Има един човек в целия този лагер, който може би би разбрал как се чувствам. Един човек, толкова изгубен, колкото съм и аз. Грабвам мангото, наметвам дълго наметало и се промъквам през пещерите, докато го намеря.
Той не си е улеснил намирането. Палатката му е тъмна и скрита в сенките зад два вагона със запаси, в подветрената страна на стената на пещерата.
Разбирам защо се крие. Никой няма да го търси тук. Никой няма да го поздравява или да го потупва по гърба, да го моли да разкаже как е свалил толкова много постови.
— Елиас — викам тихо отвън пред палатката, в случай че спи. За дълга минута няма отговор. После:
— Влез.
Той седи с кръстосани крака, с зелена възглавница с огледални орнаменти на гърба, без съмнение открадната от фургона на Мами Рила. Самотна лампа гори слабо, а той прибира нещо в джоба си, все още държейки малък нож, покрит с дървени стърготини.
Няма следа от окървавената му броня или ятаганите му. Облякъл е обичайните си черни дрехи и, както винаги през нощта, изглежда е изгубил ризата си. Скривам усмивка, мислейки си как Кървавия гарван би завъртяла очи.
После си позволявам да го огледам — твърдите линии на бицепсите и челюстта му, рязко изваяните ръбове на корема му, черната коса, която се вие на врата му и пада върху лицето му, докато се навежда напред, за да запали друга лампа.
— Спят ли бойците, Лайя от Сера? — Баритоният му глас е мек, дълбокият му тембър предизвиква трепет ниско в тялото ми. Но той не ме поглежда. Няма представа какво ми причинява. Малко го мразя за неговото неведение.
Ръцете ми треперят и ги заплитам в подгъва на наметалото си. — Спят — отговарям. — Но аз не можах.
— Разбирам — казва той. — Никога не мога да спя след битка. — Обляга се назад и, ако не го познавах толкова добре, бих помислила, че е спокоен. — Момчето Книжник — казва той. — Познаваше ли го?
— Не точно — казвам. — Но никой не трябва да умира сам.
— Духът му не влезе в Мястото на чакането — казва Елиас и осъзнавам, че за времето, в което се преоблякох и изкъпах, той е бил в дома си и се е върнал. — Премина от другата страна. Усетих го. Повечето от тях го направиха.
— Нощодателят не ги взе?
Елиас поклаща глава. — Ние убихме чисто. Бързо. Той иска страдание.
Не знам какво да кажа на това, затова вдигам чувала с манго. — Донесох ти нещо.
— Можеш да оставиш едно там. — Той развързва спретнатите възли на спалния си чувал, обръщайки ми гръб. — Благодаря.
Той все още не ме поглежда, затова се премествам да седна до него. Пускам наметалото от раменете си и вадя едно манго.
— Мангото не бива да се яде сам. — Завъртам златния плод по бедрото си, омекотявайки го, както правех в разгара на лятото в Сера.
Погледът на Ловеца на души се стрелва към движението и изведнъж се радвам на начина, по който роклята на Афия приляга на кожата ми. Елиас проследява пътя на мангото нагоре-надолу по голото ми бедро, преди да извърне поглед.