Това е толкова пренебрежително, че почти си тръгвам. Но ръцете му са стиснати в юмруци, вените на ръцете му изпъкват и, макар гъстата му коса да скрива лицето му, челюстта му е стегната.
Горещ трепет на победа преминава през мен. Не знам какво чувства. Може би е гняв. Но някакво чувство е по-добре от нищо. Откъсвам върха на мангото със зъби и го поставям до себе си. После го стискам, изсмуквайки сладката каша с устни, оставяйки сока да се стича по китките ми, по врата ми. Представям си как ме гледа така, както искам да ме гледа. Как целува сладостта от гърлото ми. Ръцете му около мен, прогонващи студения нощен въздух.
— Как е? — пита той с нисък глас.
— Става — казвам. — Но мангото не е толкова сладко, ако не го споделяш с някого, когото обичаш.
Тишина, а после шепотът на тялото му, което се размества. Пръстите му са върху моите, а дъхът ми спира, когато го поглеждам. Някъде дълбоко в тези сиви очи виждам Елиас, когото познавах. Усещам топлината на мъжа, който пламтеше с живот от първия момент, в който го срещнах.
Оставям го да вземе ръцете ми, всеки сантиметър от мен потръпва, докато той облизва сока от китките ми. Прокарва пръст по врата ми и го слага в устата си. После доближава мангото до устните си и затваря очи. Дългите му мигли хвърлят сенки върху скулите му, и той издава лек стон на удовлетворение от вкуса на плода. От звука желанието ми се разпалва. Всяка част от мен копнее за него.
— Лайя. — Той протяга ръка, дланта му се затваря около кръста ми. Дишането ми става плитко. Палатката внезапно е топла, а бузите ми пламват, докато той се приближава. Погледът му е върху устните ми, неговите са само на косъм разстояние.
Целуни ме, искам да му кажа. Докосни ме. Разкъсай тази глупава рокля.
Той вдига мангото. — А сега — прошепва, — по-сладко ли е?
Пръстът му докосва устните ми, и аз леко го захапвам. Той се дръпва рязко и се чудя дали сърцето му трепва като моето.
— Не толкова сладко, колкото би могло да бъде. — Карам го да срещне очите ми. За момент виждам Елиас. Моят Елиас, точно както в Айш.
После той изчезва, излизайки с вятърна походка от палатката толкова бързо, че подскачам и изпускам мангото. То пада на земята, вече негодно, сладостта му помрачена от прах.
```xmlГлава 40
Ловецът на души
Десет дни нападаме армията на Комендантката с малки, прецизни удари. Докато Керис затяга защитата си, нашите атаки стават по-сложни — и по-скъпо струващи. При четвъртото нападение губим петима бойци.
Когато се връщаме в лагера същата нощ, племенните хора мълчат. Повечето не срещат погледа ми. Инстинктът ми е да седна с тях. Да скърбя с тях. Да изслушам историите им. Но това само ми напомня за смъртта, която съм раздал. За смъртта, която още предстои да раздам. Затова стоя настрана.
Когато сме на два дни от Тайб, изоставяме нападенията и се отправяме към града. Керис е на един ден зад нас — и трябва да помогнем с евакуацията. Всичко върви по план.
Но нещо не е наред.
— Какво те тревожи, Елиас? — чува се глас зад мен.
Лайя. Избягвам я от първото нападение. Оная нощ исках да я утеша. Защото, подобно на мен, тя беше измъчвана от убийствата. Исках да я изслушам, да я прегърна и да прекарам часове с нея в обятията си.
Но както каза Маут, желанията носят само болка.
Промърморвам извинение и се каня да пришпоря коня си, но Лайя насочва своя пред моя.
— Спри, Елиас — казва тя. — Не съм тук, за да те съблазнявам. Само защото съм влюбена в теб, не означава, че нямам гордост…
— Ти… — Думите й ме обгръщат като прохладен вятър в горещ ден. Маут, проклет да си, точно сега ми трябва магията ти, за да заличи това, което чувствам. Но с всеки изминал ден магията става все по-неотзивчива. Днес не е по-различно.
— Не бива да казваш това — успявам да изрека.
— Защо? — пита тя небрежно, но кокалчетата й са стегнати върху юздите. Косата й е сплетена на плитка и тя вече не се опитва да скрие пластовете емоции в тъмните си очи. — Истина е. Както и да е, не съм тук, за да говорим за нас. Нещо те гложди. Нападенията ли са?
Дори с нашите загуби, нападенията ни бяха успешни. Нямаме недостиг на доброволци, защото групата ни от бежанци-бойци нарасна от малко над три хиляди конници и петдесет фургона до почти двойно повече. Оцелели, бягащи от Садх и Айш, се присъединиха към нас, както и племенни хора, избягали от по-малки села, разпръснати из необятната пустиня.
— Комендантката — казвам на Лайя. — Имам чувството, че пропускам нещо. Керис не повтаря една и съща грешка два пъти. А ние я ударихме вече четири пъти.
— Тя затегна отбраната си.