— Той мъртъв ли е? — попита я той тихо. — Видя ли го да умира?
— Мъртъв е, Ранд. Видях.
Той кимна.
— Но другите все още са тук, нали? Другите… Избрани.
Нинив усети тънкото жегване на страх на Могедиен, но не я погледна.
— Ранд, трябва да си вървиш. Рахвин е мъртъв, а това място е опасно за теб, както си тук сега. Трябва да си вървиш и да не се връщаш повече тук телесно.
— Ще си ида.
Не направи нищо, което тя да може да види или усети — разбира се, че нямаше да може — но за миг й се стори, че коридорът зад него се беше… извъртял някак. Но си беше съвсем същият. Само… Тя примигна. В колонадата зад него нямаше нито една разрушена колона, нито една дупка по парапета.
Той продължи, сякаш нищо не беше станало.
— Кажи на Елейн… Помоли я да не ме мрази. Помоли я… — Лицето му се изкриви от болка. За миг тя видя пред себе си момчето, което познаваше, гледащо така, сякаш бяха измъкнали от ръцете му нещо много ценно. Тя посегна да го погали утешително и той отстъпи назад, отново с каменно лице. — Лан беше прав. Кажи на Елейн да ме забрави, Нинив. Кажи й, че съм си намерил друга, която да обичам, и че за нея място не е останало. Той поиска да ти предам същото. Лан също си е намерил някоя друга. Намерили са му. Каза да го забравиш. По-добре никога да не сте се раждали, отколкото да обичате нас двамата.
Той отново отстъпи назад. Три дълги крачки и коридорът сякаш шеметно потъна навътре в себе си — или част от коридора поне — и после Ранд изчезна.
Нинив се загледа онемяла в петното, където беше стоял допреди малко. Лан да му е казал това?
— Той е… изключителен мъж — отрони тихо Могедиен. — И много, много опасен.
Нинив я изгледа. Нещо ново беше протекло през гривната от нея. Страхът все още го имаше, но приглушен от… Очакване май беше най-подходящата дума.
— Бях отзивчива, нали? — каза Могедиен. — Рахвин е мъртъв, Ранд ал-Тор — спасен. Всички това нямаше да е възможно без мен.
Сега Нинив разбра. Надежда по-скоро, отколкото очакване. Рано или късно Нинив щеше да се събуди. Ай-дам щеше да изчезне. Могедиен се опитваше да й напомни за помощта й — сякаш не й беше изтръгната — за да не би Нинив да се втвърди толкова, че да я убие преди да си е отишла.
— И за мен е време да си тръгвам — каза Нинив. Лицето на Могедиен не се промени, но страхът се усили, заедно с надеждата. В ръката на Нинив изникна голяма сребърна купа, явно пълна с някаква отвара. — Изпий това.
Могедиен се дръпна назад.
— Какво…
— Не е отрова. Мога много лесно да те убия и без него, ако това ми беше целта. В края на краищата това, което ти се случва тук, е истинско и в будния свят, нали? — Сега надеждата стана много по-силна от страха. — Ще те накара да заспиш. Дълбок сън, твърде дълбок, за да докоснеш повече Тел-айеран-риод. Нарича се корен от вилняк.
Могедиен бавно пое купата.
— За да не мога до те последвам? Няма да споря. — Тя вдигна глава и пи, докато не опразни купата.
Нинив я изгледа. Толкова много щеше бързо да я събори. Въпреки това една жестока жилка в душата й я накара да заговори. Знаеше, че е жестока, но й беше все едно. Могедиен не заслужаваше и миг безметежен отдих.
— Знаеше, че Биргит не е мъртва. — Очите на Могедиен леко се присвиха. — Знаеше и коя е Фаолайн. — Очите на другата жена се опитаха да се разтворят, но тя вече се унасяше. Нинив усети как въздействието на вилняка я обхваща. Напрегна се да задържи още малко Могедиен в Тел-айеран-риод. Не се полагаше лек сън на една Отстъпница. — И знаеше коя е Сюан, че беше Амирлинския трон. Никога не съм споменавала за това в Тел-айеран-риод. Никога. Ще те видя много скоро. В Салидар.
Очите на Могедиен се подбелиха — Нинив не беше сигурна дали е от вилняка, или от несвяст, но беше все едно. Сребърният нашийник издрънча на плочките на пода. Елейн щеше да остане доволна, поне от това.
Нинив излезе от Съня.
Ранд се затича по коридорите на двореца. Щетите като че ли бяха по-малко, отколкото ги помнеше. Излезе на големия двор пред фасадата на двореца. Тласъци на Въздух почти изритаха високите порти от пантите. Зад тях се простираше огромен овален площад и онова, което той търсеше. Тролоци и мърдраали. Рахвин беше мъртъв, а останалите Отстъпници — някъде другаде, но тук гъмжеше от тролоци и мърдраали, изсипали се в Кемлин, за да избиват.
Биеха се — стотици, хиляди може би, обкръжили нещо, коетс той не можеше да зърне през черноризата им гмеж, високо колкото мърдраал на гърба на коня си. Едва успя да отличи сред това гъсто множество веещият се червен пряпорец. Част от тролоците се извърнаха към палата и зейналите му с трясък порти.