Момичето изписука нещо, което можеше да мине за подходящ отговор, и изхвърча през вратата.
Елайда се овладя с усилие. Изобщо не я интересуваше дали Силвиана, новата Наставничка на новачките, ще набие момичето до несвяст, или ще го пусне само с едно назидателно поучение. Рядко виждаше новачки или Посветени, освен когато сами й се натрапваха, и изобщо не я интересуваха. Алвиарин беше тази, която й се искаше да унизи и да постави на колене.
Но виж, Фейн… Тя потупа устните си с пръст. Дребен костелив мъж с голям нос, той се беше появил пред Кулата само преди няколко дни в мръсни, някога скъпи дрехи, които му бяха твърде големи. Държеше се ту надменно, ту раболепно и настояваше за аудиенция с Амирлинския трон. Освен онези, които служеха в Кулата, мъжете идваха тук или принудително, или подгонени от голяма нужда и никой не искаше да говори лично с Амирлин. Глупак, в известен смисъл, или полуидиот. Твърдеше, че бил от Люгард, в Муранди, но говореше на различни диалекти, като понякога превключваше от един на друг по средата на изречението. И все пак, изглежда, щеше да се окаже от полза.
Алвиарин продължаваше да я гледа, все така ледено невъзмутима, със съвсем лекичък намек в очите за въпросите, каквито навярно си задаваше за Фейн. Лицето на Елайда се вкочани. Едва се сдържа да не посегне към сайдар, женската половина на Верния извор, за да научи тази нахалничка с помощта на Силата къде й е мястото. Но не това беше начинът. Алвиарин можеше дори да окаже съпротива, а да се бие като някое селско момиче насред двора с кокошки не беше най-подходящият начин Амирлин да изтъкне властта си. И все пак Алвиарин щеше да се научи да й се покорява също като останалите. Първата стъпка щеше да е да я остави на тъмно по отношение на господин Фейн.
Докато пристъпваше в кабинета на Амирлин, Падан Фейн изключи обезумялата от страх Посветена от ума си. Вкусна мръвчица беше девойчето и той обичаше да му пърхат в ръката като птиченца, но сега имаше по-важни неща, над които да съсредоточи мисълта си. Изтри потните си длани, преви врат, както се полагаше, с подобаващо покорство, но двете, които го очакваха, изглежда, в началото не забелязаха присъствието му, приковали очи една в друга. Той едва се сдържа да не протегне ръка да погали напрежението между тях. Напрежение и раздор се сплитаха навсякъде из Бялата кула. Толкова по-добре. Напрежението можеше да се щипне, раздорът — да се използва, както си е редно.
Беше се изненадал, когато разбра, че Елайда е заела Амирлинския трон. Това обаче се оказа по-добре, отколкото бе очаквал. В много отношения тя не беше толкова трудна, доколкото бе чувал, колкото жената, носила шарфа преди нея. По-твърда — да, и по-жестока навярно, но също така по-жлъчна. Навярно по-трудна за огъване, но по-лесна да я прекършиш. Ако изобщо се наложеше. Тъй или иначе, една Айез Седай, та ако ще и да беше Амирлин, за него си беше като всяка друга. Глупачки. Вярно, опасни глупачки, но и полезни наивнички понякога.
Най-сетне те забелязаха, че е влязъл, и Амирлин леко се намръщи от това, че са я изненадали. Пазителката на Хрониките си остана невъзмутима.
— Можеш вече да си ходиш, дъще — каза Елайда с леко, но определено натъртване върху „вече“.
О, да. Напрежението. Малките пукнатинки във властта. Пукнатините, в които можеш да посееш семенца. Фейн се овладя миг преди да се изкикоти.
Алвиарин се поколеба, преди да отвърне с едва забележимо приклякане. Докато се изнизваше от стаята, очите й се плъзнаха по него, безизразни, но и озадачени също така. Той неволно присви рамене, сякаш да се защити; горната му устна трепна в полуозъбване към изправения й гръб. За миг като че ли изпита чувството, че тя знае твърде много за него, но не можеше да разбере защо. Хладното й лице, студените й очи — те си останаха непроменени. Страх. Болка. Жални молби. Едва не се разсмя при тази мисъл. Не, безсмислено, разбира се. Не би могла да знае нищо. Малко търпение и той щеше да приключи както с нея, така и с прословутата й невъзмутимост.
Укрепените хранилища на Кулата пазеха неща, които си струваха мъничко търпение. Рогът на Валийр беше тук, приказният Рог, създаден, за да призове героите да излязат от гроба за Последната битка. Дори повечето Айез Седай не го знаеха, но виж, той знаеше как да подушва някои нещица. Камата беше тук. Дори сега, застанал на място, той усещаше притеглянето й. Можеше дори да посочи къде е. Негова беше тя, част от самия него — открадната и опетнена тук от тези Айез Седай. Връщането на камата навярно щеше да му възмезди много неща, които бе изгубил. Не беше сигурен точно как, но беше уверен, че ще ги възмезди. За загубата на Аридол. Твърде опасно бе да се върне в Аридол — можеше да бъде заклещен там в клопка. Той потръпна. Толкова дълго — в клопка. Никога вече.