Разбира се, никой вече не го наричаше Аридол, а Шадар Логот. „Където Сянката дебне.“ Уместно название. Толкова неща се бяха променили. Дори самият той. Падан Фейн. Мордет. Ордийт. Понякога и той самият не беше сигурен кое от всички тези имена наистина е неговото, кой всъщност е той. Едно обаче беше сигурно. Той не бе това, което друг би си помислил, че е. Онези, които си въобразяваха, че го познават, горчиво се лъжеха. Сега се беше преобразил. Сила си беше наложил, по-могъща от всяка друга. Щяха да разберат един ден кой е той всъщност.
Изведнъж се сепна, осъзнал, че Амирлин е казала нещо. Порови набързо в ума си и го намери.
— О, да, майко, наистина ми отива. — Погали с длан черното кадифе, за да подчертае колко фино го намира, като че ли дрехите изобщо имаха значение. — Много хубаво палто. Покорно ви благодаря, майко. — Беше готов да понесе и повече от нея, докато се опитваше да го предразположи, готов беше да коленичи и да целуне пръстена й, но тя удари в самата сърцевина на въпроса.
— Разкажете ми повече за онова, което знаете за Ранд ал-Тор, господин Фейн.
Фейн се обърна към картината с двамата мъже и докато се взираше в нея, гърбът му се изправи. Портретът на ал-Тор го притегляше почти толкова неудържимо, колкото би го притеглял самият мъж на живо, тласкаше в жилите му вълни на гняв и омраза. Заради този младеж той бе изстрадал безпаметна болка, болка, която сам не можеше да си позволи да си спомня, изстрадал беше нещо много по-лошо и от болката. Беше унищожен и пресътворен, заради ал-Тор. Разбира се, това пресътворяване му бе осигурило средствата за отмъщение, но и това не беше същественото. Отвъд жаждата да се наслади на унищожението на ал-Тор всичко друго му изглеждаше потънало в сумрак.
Отново се обърна към Амирлин, без да съзнава, че вече се държи също така властно като нея, и срещна погледа й, без да свежда очи.
— Ранд ал-Тор е лъжлив и коварен, не го интересува никой и нищо освен властта. — Глупачка. — Изобщо не е онзи, който е способен да направи каквото очаквате. — Но ако тя можеше да му връчи ал-Тор в ръчичките… — Труден е за водене — много труден, — но съм убеден, че е възможно. Първо трябва да се опитате да овържете някой от малцината, на които вярва… — Ако тя му връчеше ал-Тор, можеше и да я остави жива, когато най-сетне си отиде. Нищо че беше Айез Седай.
Отпуснат безгрижно в едно позлатено кресло, по копринена риза с бухнали ръкави, преметнал единия от обутите си в меки чизми крака върху тапицираната облегалка. Рахвин слушаше усмихнат жената, застанала пред него и повтаряща дума по дума това, което току-що й беше казал. Широко отворените й кафяви очи блестяха като стъклени. Млада хубавичка жена, въпреки сивото вълнено облекло, което бе избрала за прикритие, но не това го интересуваше в момента.
И най-лек ветрец не полъхваше от високите прозорци на стаята. Пот се стичаше от лицето на жената и избиваше на малки капчици по тясното лице на другия мъж, присъстващ в стаята. Въпреки финото палто с червена коприна и златно везмо, той стоеше вдървен като слуга, какъвто си беше донякъде, макар и по собствена воля, за разлика от жената. Разбира се, в момента той беше глух и сляп.
Рахвин боравеше деликатно с потоците на Духа, сплетени около двамата. Не беше нужно да поврежда ценни слуги.
Той самият, естествено, не се потеше. Не позволяваше усилващият се летен зной да го докосне. Беше висок мъж, едър, тъмнокос и чаровен, въпреки леко посребрелите коси по слепоочията. Принудата над тази жена изобщо не бе го затруднила.
Лицето му внезапно се изкриви намръщено. Случваше се понякога. Малцина — много малко — притежаваха такава сила на самосъзнанието, каквато умовете им търсеха, макар и неосъзнато, за да могат да издирят цепнатини, през които да се изплъзнат. Не му беше никак трудно да се справи с нея, но тя продължаваше да се мъчи да се измъкне, без дори да осъзнава, че е в клопка. В един момент той, разбира се, нямаше да се нуждае повече от нея. Щеше да му се наложи да реши дали да я остави да върви по пътя си, или да се отърве от нея малко по-окончателно. И двете възможности носеха рискове. Нищо, което можеше да го застраши, естествено, но той беше предпазлив човек, педантичен. Малките опасности имаха свойството да нарастват, ако ги пренебрегнеш, а той винаги предпочиташе да предприема разумни рискове. Е какво, да я убие ли, или да я запази?