Не е славно да летиш със Стайлс, обиколката с бомби на борда даже не е летене. Това е ужасна, мръсна работа, която трябва да бъде свършена.
„Ще мине доста време, преди да проумея тази война. Аз съм американец. Смятам се за късметлия поради факта, че съм се родил в планините на Колорадо. Но един ден бих искал да мога да кажа: Живея в този свят, нека го оставим да бъде такъв, какъвто е.“
„Ако преживея това, ще се опитам да следя събитията, да науча нещо за държавите по света, за тяхната икономика, за хората, които живеят в тях… В крайна сметка само хората имат значение, всички хора, които живеят на тази планета. Всяка земя е красива за някого, за него си струва да се бие за нея. Но не в земята, а в хората е причината, заради която започва една война. Отвъд това не бих могъл да стигна твърде далеч.“
След мисиите с изтребители Стайлс доброволно участва в битка по въздуха с Р-51. На 21 ноември 1944 година той е свален при ескортираща мисия до Хановер. Убит е, когато е само на 23 години.
Преди да напусне този свят, той успява да изпише с мастило около 2000 страници. Така се превръща в глас, който звучи в самите нас, в поглед към света, който приемаме за свой, кара ни да разсъждаваме и говорим честно за неговия живот, следователно и за нашето собствено битие.
Най-важната част от от личността на Бърт Стайлс е съхранена в тези листове хартия, изписани там до пистите на Осма военновъздушна ескадила, преди 30 години. Те сега са пред нас, за да ги докоснем, опознаем и проумеем. Тази важна част от личността превръща всеки човек в онова, което му придава стойност.
За да говорим лично с Антоан дьо Сент-Екзюпери, например, трябва първо да проникнем през неизменния облак от цигарен дим, който го обгръща. Също така трябва да изслушаме оплакванията и тревогите му относно несъществуващи, въобразени от него, заболявания. Ще стоим на летището и ще се чудим… дали този път ще си спомни, че трябва да спусне колесника на самолета?
Но когато Екзюпери е изчерпвал извиненията си да не пише (а те са били много), намирал е мастилницата сред безпорядъка в стаята, и най-сетне перото му е докосвало хартията, той е изливал върху нея едни от най-вълнуващите и прекрасни идеи за летенето и човека, които въобще някога са били написани. Малко са пилотите, които, надвесени над неговите книги, не са кимвали с глава и не са казвали „Това е истина“. Колцина са онези сред тях, които не са могли да го нарекат свой приятел.
Пази се от този поток (каза Гийаоме), той похабява полето… нанеси го на картата си.11
Ах, аз още си спомням за тази мотрилска змия!… В рая на това спасително поле, простряна под тревите, на две хиляди километра оттук, тя ме дебнеше. При първи случай би ме превърнала в сноп пламъци…
Също така аз очаквах с твърда стъпка тия тридесет овце върху склона на хълма, готови за бой:
„И аз отвръщах с очарована усмивка на тази толкова коварна заплаха.“’
От най-добрите писатели-летци можем да очакваме само възвишени и сложни идеи. Всъщност не е така. Колкото по-добър е един автор, колкото по-близък го чувстваме, толкова по-прости и ясни са неговите послания към нас. И странно, това са неща, които ние не толкова научаваме, колкото си припомняме, неща, които разбираме, че винаги сме знаели.
В „Малкият принц“12 Екзюпери говори за онова специално приятелство между пилоти, които споделят в книгите своя опит.
„Ето моята тайна“, каза лисицата на малкия принц. „Тя е много проста: можеш да виждаш единствено със сърцето си. Най-същественото е невидимо за очите“.
11
Откъсът е от повестта на Екзюпери „Земя на хората“, Преводач Константин Константинов, „Народна култура“, С., 1980 — Бел.пр.
12
Преводът е на Маринели Димитрова. „Малкият принц“, Антоан дьо Сент-Екзюпери, „Анубис“, С., 1995