След всичко, което научиха на земята, Крие и Джо бяха готови да поемат сами управлението на самолетите. Първите им часове с инструктор бяха проведени при летене във формация.
— Малка корекция, Джо, МАЛКА КОРЕКЦИЯ! Искаш да задържиш другия самолет точно на… ето там. Добре. Правиш го, ти пилотираш. Малка корекция сега. Дай още малко мощност, сега леко отпусни. МАЛКА КОРЕКЦИЯ!
Не след дълго можеха да управляват самолети, които летят във формация. Това бе много тежка работа за тях, а и те я правеха още по-трудна, отколкото беше. Въпреки това бяха напълно погълнати от нея и чакаха като хищници момента на излитането, за да се хвърлят със стръв в управлението на машините.
След това започнаха да излитат сами… в началото това бе истинско бедствие, създаващо паника — клатушкаха се и вървяха на зиг-заг, засилвайки се по настилката, издигаха се в последния момент над светлинките на пистата и белоснежните маркери, прострели се от двете й страни. Когато започнаха да правят нещата по-гладко, започнахме да упражняваме блокиране на двигателя поради загуба на скорост, бързо въртене при вертикално спускане или едновременно приземяване на двата самолета и накрая те се научиха да приземяват машините сами, поглъщайки жадно всичко, на което ги учехме.
Всеки ден ние научавахме много неща за техния живот и език. Опитвахме се да говорим хипи, моята тетрадка се превърна в речник на този език. Джо настояваше да сливам звуковете и думите и да говоря неясно. Упражнявахме изречението: „Хей, мен, какво става?“, повтаряхме го отново и отново, но това беше по-трудно от летенето във формация… никога на успях да го направя както трябва.
„You know“ — каза Джо — означава „хъм-м“ или „пфу“. „Right on“ означава „Определено съм съгласен“, изреди той само най-очевидните изрази.
— Какво значи — попитах, — да „правиш сцена“?
— Не зная. Никога не съм правил това.
Макар и в моя речник да имаше много думи, свързани с наркотиците (наричаха марихуаната Мери Джейн, трева, гърне, боклук, пушек…; „nick“ беше торбичка с трева от пет долара, „spaced out“ описваше състоянието, в което изпадаше пушачът), никое от децата не носеше в себе си наркотик по време на нашето Приключение. Това ме изненада, защото си мислех, че всяко хипи изпушва по пакет марихуана на ден. Попитах го за това.
— В повечето случаи го правиш от скука — каза Крие, което обясняваше защо въобще не видях наркотици у тях. Борбата с бурите, кацане в ниви, осеяни с купи сено, уроците за летене във формация, излитане и приземяване — скуката не беше проблем, с който се сблъскахме.
По средата на моето езиково обучение забелязах, че хлапетата започват да използват жаргона на летците, без да разполагат с някакви речници.
— Хей, човече — обърнах се към Джо един ден, — тази дума „rushing“, нали знаеш, нещо не я чаткам. Как я използваш, you know, в изречение?
— Можеш да кажеш „Човече, I’m rushing“ — това е усещането, което изпитваш, след като си се напушил — чувстваш как върхът на врата се навлиза в задната част на главата ти.
Той се замисли за малко, след което изведнъж се развесели.
— Чувстваш се по същия начин, както когато се измъкваш от свредела. Веднага разбрах какво означава тази дума.
Изрази като „опашно плъзгане“, „финален подход“ и „лупинг“ започнаха да се появяват в техния речник. Те се научиха да завъртат витлото с ръка, за да стартират двигателя, внимателно следяха какво правим при всяко хлъзгане и занасяне, при приземяване на малко пространство или излитане от нива с мека земя. Улавяха всеки детайл. Един ден Джо ме извика на задната седалка на Къба.
— Ще ме научиш ли да тримувам?
Той не ме чу, но аз се изсмях на това. Само преди седмица „trim up“15 беше нещо, което той правеше на коледната елха4. Една вечер, докато стояхме около огъня, Крие попита:
— Колко струва този самолет? От колко пари се нуждае човек, за да лети с него една година?
— 1200 долара и 1500 долара — му каза Лу. — Летиш за два долара на час.
Джо беше крайно изненадан.
— Хиляда и двеста долара!
След което настъпи дълга тишина.
— Това е само по 600 долара на човек.
Срещата в Ошкош беше панаир, който не ги впечатли особено. Те не бяха така обсебени от самолетите, no-скоро ги привличаше идеята за самото летене — караш мотоциклет в небето, оставяйки пътищата и колите зад себе си, пътуваш, за да откриеш Америка. Все повече и повече тази идея поглъщаше мислите им.
Рио, Уисконсин, беше първата ни спирка по пътя назад. Там качихме 30 души в самолетите, за да ги разходим в небето над града. Момчетата помагаха на пътниците да се качат в кабините и обясняваха на онези, които бяха дошли само да погледат, как се чувства човек там горе и как се пилотира самолет. Те установиха, че е съвсем възможно човек да прекара ваканцията си и по този начин, ако разполага със собствен самолет. Този следобед спечелихме 54 долара, с които купихме бензин, масло и храна за няколко дни. Дните в Рио — град, който ни предложи гостоприемството си и и ни гощаваше със салати, хот-дог, боб и лимонада, компенсираха онези наши вечери, които бяха изгубени сред мокри спални чували и хапещи ни гладни насекоми.