Това бе достатъчно за мен, за да не се двоумя. Получих писма от Глен Норман и Робин Лоулес — канадци, които преди време се занимавали с преработка на дървен материал, а сега бяха пилоти и ме канеха да се отбия при тях в Торонто.
Торонто! Само как звучи! Истински канадски аванпост в снежните поля, утопия за странстващите летци! Отдалечих се от огъня и извадих картите.
Торонто изглеждаше малко по-голям, отколкото човек би си представил, един самотен град в безкрайната снежна пустиня, но отвъд него имаше още много по-малки градчета — Фенелън, Фолс, Бари, Орилия, Оуен Саунд, Пентангинише.
Дузина градове бяха пръснати по бреговете на езеро Симко, намиращо се на трийсет мили от Торонто, имаше прокарани пътища до огромно количество села на север на изток, и на запад. Представи си, че се събуждаш в ранни зори, надзърташ навън от топлия спален чувал, разстлан под крилото на самолета, и виждаш табела в снега с надпис:
ПЕНТАНГИНИШЕ!
Изпратих отговор до канадците… дали биха проявили интерес към предложение да се присъеднят към един скитащ се, летящ цирк като водачи в необятната канадска пустош? Машината на приключението вече беше задвижена.
Същия ден изпратих писма до американски пилоти, които разполагаха с леки самолети и ски, споменавайки, че Канада през месец февруари е място, даващо ни твърде много простор.
Ръсел Мънсон се отзова със своя Супер Къб веднага, след като получи моето послание. Много бързо определихме датата на заминаването; на 29 януари нашите два самолета щяха да докоснат ските си до земята на Торонто, а на 30 януари щяхме да се насочим на север, започвайки една вълнуваща авантюра.
През целия януари се подготвяхме за пътуването. Намерих чифт използвани ски за самолета в хангара в Лонг Ай-лънд, Мънсон откри чифт нови ски в една фабрика в Аляска. Обсъждахме предстоящия полет в неговия офис в Ню Йорк, трябваше да сме сигурни, че ще вземем всичко, от което бихме имали нужда.
Топли дрехи, разбира се — само след седмица ние се разхождахме из летището, обути в апрески навлечени в анораци и множество вълнени пуловери. Покривала за крилете и двигателя — снабдихме се с ярдове чул и синтетично платно, зашити в едно голямо платнище. Топли ръкавици за нас, нагреватели за двигателите на самолетите, надуваеми палатки, електрически одеяла, аптечки, карти, резервни части, инструменти, бидони с масло. Забележително е колко много неща бяха необходими за едно обикновено пътуване сред пустошта на Канада.
Самолетът беше покрит със специален емайл, от който нямаше никаква полза. Кой потенциален клиент би забелязал белия Къб, паркиран сред снега. През следващите три дни правих маскировка на крилете, рисувайки цветни ивици, преминаващи през върховете им и по опашката, докато Ед Келиш напръска целия си самолет с яркочервена боя, спомняйки си дните, в които бе механик в Годе Кейп, на север от Хъдсън Бей.
— Един ден стигнах дотам — каза той, скрит зад яркия облак от разпръснати фини частици, беше 70 градуса под нулата16!
Моят анорак, най-топлата дреха, с която разполагах, вършеше работа за температури до минус 50 градуса.
— Трябваше да стартирам двигателя с горелка, да затоплям цилиндрите през клапите.
Излязох да пазарувам същия ден и донесох пропанова горелка. Започнах да си мисля, че ако се наложи, мога да натъпча анорака с шума.
Единият от другите двама пилоти, които поканих, ми писа, че февруари месец в Канада би могъл да се окаже малко мразовит… дали всъщност не съм имал предвид пътуване до
Насо17?
Когато му отговорих, че нашият летящ цирк ще се насочи на север, той ми пожела успех. Спомням си, тогава си мислех, че студът е една твърде странна причина за отлагане на подобно приключение. А той ми напомни, че Къбът няма отопление в кабината. Но тази негова забележка стскочи от мен като лос от лед.
Другият пилот, Кен Смит, щеше да се присъедини към нас в Торонто на 29 февруари.
Така се събрахме трима американци с три Къба и двама канадски летци, които щяха да бъдат нашите водачи. Нуждаехме се от още един канадски самолет, за да се превърнем в истински международен цирк, но аз не се съмнявах, че щяхме да го намерим, след като пристигнехме на тяхна земя.
До средата на януари всички езера в Канада бяха замръзнали. Ски-курортите в Нова Англия започнаха да приемат туристи и няколко големи снежинки паднаха в Лонг Айлънд.
Нощта на 20 януари реших да експериментирим спане на открито в снега. Навън беше само 20 градуса по Фаренхайт18 — доста по-топло, отколкото щеше да бъде в Канада, но в крайна сметка беше по-добре да се тренира така, отколкото въобще да не се тренира. Разбрах, че това е една твърде ниска температура. Стигнах до това откритие някъде към 3 часа през нощта. Не че палатката беше спаднала или електрическото одеяло не работеше, но студът, който дебнеше наоколо, предприе настъпление и ме атакува през земята. Отвърнах на удара, опитвайки се да си въобразя, че не е студено — напрягах се да си представя пустинята Сахара и големи огньове на открито, но това ми костваше толкова много усилия, че не можах повече да заспя. В пет часа се предадох и влязох вкъщи, прибирайки цялото си оборудване. За нас това приключение бе една лудория, то зимата въобще не се шегуваше. Спомних си за измръзнали до смърт хора в далеч по-топъл климат от този в Канада. Веднага добавих още едно одеяло към багажа.