Летището отново притихна в търпеливо очакване на следващия самолет.
Какво братство би могло да бъде това, общност на всички хора, които летят в небето!
— Самолет на Луфтханза идва насам — каза диспечерът, посочвайки малкия диск, навлязъл в обхвата на радара.
Самолетът беше едно неясно елипсовидно петно, широко четвърт инч, което бавно се придвижваше от ъгъла към центъра на екрана. То оставяше призрачна лъчиста следа и приличаше на мъничка комета, която се бе насочила към нашата кула.
Когато хвърлихме поглед навън през стъклените стени на кулата и кристално чистия нощен въздух, видяхме само безкраен океан от тъмнина, несмущаван от нито една светлина. Кометата наближи центъра на екрана, стрелката на минутите върху часовника с много цифри пристъпи напред, но все още единствените светлинки в небето бяха звездите.
Тогава изведнъж съзряхме червената навитационна светлина на самолета проблясвала в далечината; старши офицерът натисна бутона на микрофона:
— Кула, Луфтханза Делта Чарли Чарли Хотел, насочваме се петнайсет мили на изток, за да се приземим.
Думите му долитаха спокойни и ясно отчетливи, а Луфтханза бе произнесено „Луууфтханза“.
За миг ми хрумна, че той би могъл да каже: „Deutsche Lufthansa für Landung, fünfzehn Meilen zum Osten20“ и да бъде също част от това братство.
Какво би станало, ако всеки пилот разбираше своята принадлежност към тази общност? Какво би било, ако Владимир Телянин, качващ се по стълбичката на своя Миг-21, знаеше това, така също и Дъглас Кентън в своя Метеор, Ерхарт Менцел, спечелил железен кръст със своя Старфайтер и Ро Кум Ну, затягащ раменните ремъци на своя Як-23.
С плавен завой Луфтханза се насочи към глисадния маяк на системата за приземяване по инструменти и ярките му светлини блеснаха, търсещи пистата.
Какво би станало, ако принадлежащите към това братство откажеха да се бият помежду си?
Самолетът се приближи до терминала и до кулата достигна воят на четирите му двигателя, който разкъса тишината.
Радиопредавателите тихо пращяха, небето отново опустя, а зелената светлина на радара се примири с факта, че сме сами сред пустинята от мрак. Когато стрелките на часовника до прожектора докоснаха цифрата 0400, аз благодарих на диспечерите от кулата, сбогувах се с тях, стъпих на металната решетка и слязох по стълбите. Отново усетих разликата в тъмнината, който ме обгръщаше сега. Над мен, над полето, приютило спящите самолети — един лек американски самолет и един немски лайнер, бързо прелиташе дългият лъч на фара. Братя. Моите кожени подметки пееха, когато стъпвах по металните стъпала. В тази нощ, в глухия мрак, ти си мислиш за смешни неща.
Какво би било, ако те всички знаеха това?
Снежинката и динозавърът
Някога питали ли сте се как се е чувствал динозавърът от мезозойската епоха, попаднал в капана на дълбок ров, пълен със смола? Ще ви кажа как се е чувствал. Чувствал се е точно така, както би се чувствал ти, ако през зимата принудително си кацнал на поляна в северен Канзас, поправил си машината и се опитваш да излетиш отново през килима от мокър сняг — безпомощен.
Онези нещастни стегозаври и бронтозаври сигурно са опитвали отново и отново да се измъкнат, напрягайки всичките си сили, блъскайки се обезумели в стените, хвърляйки смола във всички посоки. Накрая мракът ги е укротявал и те са падали изтощени — тогава отказът от борбата и смъртта са идвали като благословия. Същото е, когато си сам сред полето, потънал сред 6-инчов пухкав, равномерно покрил земята сняг.
Със залязването на слънцето, след дълго безплодно ходене, алтернативата на смъртта на пилота е мразовита нощ в спален чувал, под сянката на нови бури. Освен това смятах, че капанът на снега е една ужасна несправедливост. Нямах никакво време за подобни инциденти. Двайсетте опита, които направих, за да излетя, ме накараха да разбера силата на снежинката, мултиплицирана хиляди, милиони пъти. Тежкото мокро вещество се превърна в плътна киша и ни окъпа с кал, изхвърляйки фонтани от мръсна втвърдяваща се течност срещу подпорите и крилете на самолета Luscombe, който бях взел на заем. Чрез пълно форсиране на двигателя максималната скорост, която достигах, бе 39 мили в час, а ние се нуждаехме от минимум 45, за да излетим.
Между опитите, докато моторът изстиваше, се разхождах из полето, негодувайки срещу тази ужасна неправда. Със стъпките си прокарвах тясна бяла писта в снега и се чудех дали ще се наложи да къмпингувам в самолетната кабина до пролетта. Всеки следващ опит да излетя слягаше достатъчно лесно снега под колелата, но в същото време образуваше високи преспи покрай издълбаните дълбоки около фут бразди. Мятайки се из тези коловози, сякаш се опитвах да излетя със самолет, към който е прикрепен ракетен двигател. При поредното усилие да се измъкнем, се изстреляхме като куршум в направения улей, но се хлъзнахме встрани и бам! — носът на машината се наклони надолу — седалката ме изхвърли напред и загубихме десет мили в час за част от секундата. Стъпка по стъпка, си мислех, ще трябва да разчистя пътя пред нас, докато накрая успеем да излетим; в противен случай трябваше да останем тук до края на зимата. Ситуацията беше безнадеждна. Ако бях динозавър, щях да легна на земята и да умра.