— Разбрано.
От хиляда фута височина се спускаме надолу и се събираме в стегната формация — самолетът-водач пред нас се мержелее огромен в предното ни стъкло. Следва пикиране към кулата, към мъничката пирамида върху хълма.
— Камера! Точно това ми трябваше!
SE, който лети отпред, рязко свива, за да се измъкне, и се насочва надолу към кулата. Ние в двата Фокъра го следваме, а фалшивите ни картечници бълват на кратки откоси оксиа-цетилен. Знаем, че другият SE е съвсем близо под опашката ни и ни обстрелва, както и че вторият Фокър е под него. От време на време се приближаваме твърде близо до самолета пред нас — завихреният въздух от витлото му ни изстрелва рязко нагоре и ни накланя встрани — ревът на двигателите се усилва, елерони, сграбчваме здраво щурвала, за да овладеем машините. Не е трудно, след като има достатъчно разстояние до земята. Но пространството бързо се свива и след няколко секунди кулата опасно нараства пред очите ни, превърща се в огромно чудовище — операторът е облечен в бяла риза, синьо сако и носи шалче в червено и синьо, SE прави вираж, заобикаляйки с огромно усилие кулата, а ние го следваме, ЗАВИХРЕНИЯТ ВЪЗДУХ НИ БЛЪСКА, НАТИСКАМЕ ПЕДАЛИТЕ, ЦЕЛИТЕ СМЕ НАЩРЕК, ЩЕ ВРЪХЛЕТИМ ТОЧНО ВЪРХУ..
Шега. Детска игра. Фиу-у-у. Успяваме навреме да овладеем машините и кулата с камерата профучава покрай нас, — бяхме на косъм, все пак останахме цели — ние и мъжът на върха. Какво начало на деня! Божичко, момче, това не е забава.
— Добре, много добре, момчета! — чухме по радиото. — Нека опитаме това още веднъж, този път можете ли да се приближите още малко до кулата. И моля ви, не се отдалечавайте толкова един от друг. Залепете се един за друг.
— Прието.
Боже господи, той иска да летим още ПО-БЛИЗО.
Тръгваме отново в компактна група, правим опит да се измъкнем, криволичим, пукаме с картечници, приближаваме се един до друг на разстоянието, за което имаме смелост, блъскаме се във въздушната струя, която ни сграбчва като голяма ръка и ни подхвърля нагоре-надолу през цялото време, докато не се сражаваме. Кулата изниква пред нас като пирамида на ацте-ките — място за жертвоприношения на хора, и след това чуваме: „СЕГА ПУШЕК, НОМЕР ЕДНО, ПУСНИ ПУШЕК!“
SE, който преследваме, изпуска своя пушек на стотици ярдове от кулата и сякаш навлиза в гръмотевичен облак. Машината се накланя опасно наляво, не виждаме нищо, освен ъгълче в мътнозелено, там, където преди секунда беше земята, и не можем да дишаме, а на мигове разстояние от нас е кулата и онези нещастни, тъпи, доверчиви мърлячи, подскачащи бързо насам-натам с тяхната малка камера. Натискаш силно десния края на рула, опъваш назад лоста с всички сили и прелиташ, изригвайки пушек на двайсет фута вляво покрай кулата. Разминаваме се с тях само на двайсет фута. Интересно е да се види за колко секунди целият предпазен кожен шлем се напоява с пот.
— Перфектно. Беше просто невероятно. Хайде сега да го направим още веднъж.
— ОЩЕ ВЕДНЪЖ? НЕ ЗАБРАВЯЙ, В МОМЕНТА СИ ИГРАЕШ С ЖИВОТА НА ХОРАТА!
Това бяха думи на един от ирландските летци и тези думи бяха казани много на място, да, много на място.
След като от кулата ни призоваха да се доближим по-близо и още по-близо, продължих да ги наблюдавам — този комедиант, който държеше бананов пай със сметана в ръце, и човекът до него, който крещеше: „Дай ми да го опитам! ДАЙ ДА ГО ОПИТАМ!“ Бях изкушен да връхлетя направо в центъра на тази пирамида, да я хвърля във въздуха, тя да се разлети на милиони парчета из цялата провинция и тогава да кажа: „Е, момчета, така достатъчно близко ли е? Това ли е, което искахте?“.
Единственият, който се поддаде на това изкушение, беше Крис Кейгъл7. Разгневен, той се устреми към оператора от подножието на хълма, издигна се на пълен дросел и се спусна към камерата. В последния миг сви рязко нагоре, доставяйки си невероятна наслада от открилата се пред очите му гледка — хората около камерата, гмурнали се за секунди под корпуса на самолета. Това беше единственият момент от целия този месец, в който те разбраха, че самолетите могат да бъдат истински.
Повечето от кадрите в небето във филма „Фон Рихтхофен и Браун“ бяха заснети от хеликоптер Aloutte П с реактивен двигател. Операторът в хеликоптера не пожелаваше смъртта на пилотите като своите колеги от кулата, но прелитането покрай него беше твърде изнервящо. Това, че хеликоптерът може да се движи напред, не означава, че той го прави — вместо това рязко спира, изведнъж тръгва нагоре, надолу, или назад. Как може пилотът да прецени накъде да се насочи, за да бъде на безопасна дистанция от обект, движещ се в непредсказуема посока.