За известно време Бет пилотира самолета, съсредоточено и внимателно — тя се изправяше пред предизвикателството на летенето във формация, а аз надзъртах надвесен от едната страна на кабината и се чудех дали някъде другаде по света има толкова съвършено в красотата си място. Може би винаги сме искали точно това, да се носим свободно в небето, да наблюдаваме света под нас от един движещ се планински връх от стомана, дърво и плат и да търсим единственото, несравнимо с нищо място на земята. След като го откриехме, щяхме се приземим и никога повече нямаше да летим. Може би пилотите са хора, които не са харесали достатъчно местата, над които са прелитали; щом един ден намерят това малко пристанище, в което биха се чувствали толкова щастливи, колкото са другите хора в своите домове на земята, те ще продадат своите самолети и няма да летят повече в небето, за да го търсят.
Нашият разговор за удоволствието от летенето трябва да бъде разговор за насладата от бягството. Думата „летене“ в крайна сметка е синоним на „бягство, изплъзване, освобождение“. Но защо, ако зърна там, над линията на дърветата, идеалното за мен място, аз не бих искал да продължавам да летя.
Това беше твърде обезпокоителна мисъл, извърнах се към Бет, но тя само ми се усмихна, без да ме погледне, защото все още бе изцяло погълната от пилотирането във формация.
Отново хвърлих поглед през борда на самолета — за миг земята под нас се преобрази във всички онези прекрасни места, които вече бях видял. Вместо фермерска земя под нас се ширна море и ние направихме завой, за да се приземим върху ивица равна земя в края на крайбрежна скала — самотна, изоставена и тиха. На мястото на изораната нива изникна Мейгс Фийлд, на десет минути път пешком от девствените джунгли на Чикаго, Илинойс. Пасбищата бяха изместени от Тръки-Тахо, над който се бе надвесил острият като бръснач връх Сиера. Летяхме над Канада и Бахамите, Кънектикът и Баха Калифорния23, през деня и през нощта, в здрач и при изгрев, в бурно и тихо време. Всички тези места бяха интересни, повечето бяха хубави, някои красиви, но нито едно не беше идеалното място.
Тогава отново под нас прелетя фермерската земя, Бет форсира двигателя, за да догони Аегопса — самолета на Джон и Джоан Едгрен — там над първите летни облаци. Отново поех управлението на самолета и за миг почти забравих за бягството, летенето и жадувания, красив пристан.
Но не съвсем. Дали съществува такова място, което би сложило край на желанието на пилота да лети?
— Хубави облаци — каза Бет, заглушена от шума на двигателя.
— Да-а.
Облаците вече покриваха цялото небе, кълбейки се високо, издигайки се към слънцето. Те имаха твърди, чисти краища, толкова чисти, че можехме да ги разсечем с върха на крилото си, без предното ни стъкло да се замъгли. Около нас прелитаха и лутащи се снежинки, мяркаха се гигантски скали и бездънни пропасти.
Точно тогава отговорът на въпроса, който и задавах, ме връхлетя, сграбчвайки ме за гърлото. Самото небе бе парчето земя, на която се спасяваме и към което се стремяхме!
Там няма бирени консерви и празни кутии от цигари, разпръснати из облаците, пътни знаци и светофари, булдозери, които могат да превърнат въздуха в бетон. Там няма място за тревога, защото небето винаги е едно и също, няма място и за досада, защото то винаги е различно.
Какво знаете за това? Единственото съвършено място за нас е самото небе!
Тогава погледнах към втория самолет и високо се засмях.
Лупинги, гласове и страхът от смъртта
Беше обикновен вътрешен лупинг, направен над въздушните трасета, просто за забавление. На пориви и със силен рев, вятърът се нахвърляше срещу жиците. Вдигнах носа на самолета рязко нагоре, право нагоре, продължих де се издигам и се преобърнах … задържах се в това положение, придържан от предпазния колан, с главата надолу над 3200 фута чисто въздушно пространство. Лостът за управление падна безжизнен в ръката ми, самолетът се спусна лениво надолу, след това застана в хоризонтално положение, като гигантска, бавно движеща се палачинка, запратена в небето. Пясъкът и сламата от пода на кабината се изсипаха върху очилата ми, бумтенето на вятъра премина в странно, връхлитащо отвсякъде силно бръмчене — агонията на една огромна, дълга трийсет фута пчела.
Носът на машината не положи никакви усилия да се насочи надолу, двигателят спря на нулево натоварване, за първи път в живота си пилотирах самолет, който падаше… сякаш досега е висял на опънато от земята въже и изведнъж е бил освободен от него.