В началото се ядосах, след това силно се обезпокоих от начина, по който лостът за управление отказваше да се подчини, и изведнъж се уплаших. Тревожни мисли ме пронизваха като трасиращи снаряди; това нещо е извън моя контрол, имам достатъчна височина, за да скоча с парашут, но самолетът ми ще загине, това беше един отвратително лош лупинг, аз съм най-некадърният пилот, какво е това падане, самолетите не падат така, обикновено носът е насочен надолу…
Докато траеше всичко това, един беспристрастен наблюдател вътре в мен наблюдаваше случващото се с интерес, без да го е грижа дали щях да оцелея, или не. Друга част от мен бе уплашена до смърт, крещеше, че това въобще не е забавно, и се питаше: Какво правя аз тук?
Какво правя тук? Този въпрос изведнъж изниква, обзалагам се, пред всеки пилот. Когато Джон Монгомъри се подготвял да пререже въжето, което свързвало неговия планер с балона, който го издигал нагоре, сигурно си е задавал същия въпрос — какво правя тук? Когато Уилбър Райт е разбрал, че не може да изравни крилете преди неговият Flyer да се сблъска със земята; когато пилотите, извършващи пробни полети, са откривали, че Eaglerock Bullet или Salmson Skycar след петнадесет завъртания при свредел24 не могат да се съвземат; когато пощенските пилоти, изгубени в мъглата над морето, са чували замиращите степания на двигателя, останал без гориво — те всички са чували този въпрос, макар и не всички да са имали време да му отговорят.
Казват — пилот, който твърди, че никога не е изпитвал страх, е или глупак, или лъжец. Има изключения, разбира се, но те не са много.
Изпитвах ужас от свределите, докато се учех да летя. Боб Кийч седеше спокойно на дясната седалка на Luscombe и ми говореше: „Направи тройно превъртане надясно“. Мразех го, заради тези негови думи, ставах все по-напрегнат и скован, изплашен до смърт от това, което ми предстоеше, дърпах лоста докрай, натисках десния рул, а лицето ми добиваше мъртвешкия цвят на дълго престоял сапун. Не се предавах, броях превъртанията, присвивайки очи, и възстановявах положението на самолета. Докато изравнявах самолета, си мислех раздразнен за следващата му команда. Той щеше да каже: Сега направи три превъртания наляво. А Кийт седеше със скръстени ръце, там, на дясната седалка, и казваше: „Сега направи три превъртания наляво“.
Упражненията свършваха, ние се спускахме надолу, следвайки схемата за приземяване и кацахме. Едва направил няколко крачки на земята, аз забравях преживения страх и отчаяно силно желаех да полетя отново.
Какво правя тук? Много пилоти си задават този въпрос, когато времето внезапно се влошава или двигателят започва да се дави, или температурата на маслото постепенно се увеличава, а налягането му започва да спада.
Едно е да се облегнеш назад в стола си в офиса на летището и да говориш за това колко е велико да се лети и съвсем друго, когато си горе във въздуха и двигателят избухне, предното ти стъкло се покрие с плътен златист слой от изхвърленото масло, а единственото място за приземяване се окаже една малка, много малка овесена нива, опасана с ограда, след хребета на близкия хълм.
Когато такова нещо се случи на мен, по пътя ми надолу към земята започва един неспиращ диалог, или за да бъдем по-точни, текат два монолога. Една част от мен възнамерява да направи завой, навлизайки във финалния подход, задържайки скоростта, изключвайки подаването на гориво и магнетото, преценявайки траекторията при планирането и необходимостта от стръмно спускане покрай склона, поради голямата височина, на която се намираме… Другата част ломоти едва-едва, обзета от ужас. „Разбери, ти си много уплашен, пилотирал си много самолети и си мислиш, че летенето ти харесва, но сега се страхуваш! Първо се уплаши, че двигателят ще избухне в пламъци, сега се страхуваш, че няма да можеш да се приземиш на тази нива. Ти си страхливец, само блъфираш, много приказваш! В момента ти се иска да си на земята. Страх те е!“
В този ден направихме едно наистина елегантно приземяване — с неработещо витло и нашарени на ивици корпус и криле от разпръснатото от вятъра масло. Бях особено горд, че съм успял да приземя самолета без драскотина, като наперен пуяк. Поздравявах се за това кацане, но си спомних гласа, който ме обвиняваше и ме наричаше страхливец. С неудоволствие трябваше да призная, че той беше прав. Уплашен или не, успях да приземя невредима машината в овесената нива.
Предполага се, че този въпрос „Какво правя тук“ няма отговор. Гласът, който го задава, се надява, че ще му отговорим, без да се замислим: „Въобще не трябваше да се озовавам тук. Човекът е направил грешка, като е полетял в небето и ако успея да се измъкна жив сега, никога повече няма да допусна тази глупост да летя отново“. Гласът е доволен само когато не правим нищо, когато сме напълно бездейни. Това е гласът на парадокса — призоваващ към самосъхранение, и едновременно с това отвеждащ те към смъртта.
24
Фигура от висшия пилотаж, при която самолетът се върти бързо при вертикално спускане — Бел.пр.