Погледът му блесна с необикновена сила, той пак потърси връвта на очилата си, паднали при движенията му.
— Е, не може по-долу, приятелю: ти сам знаеш закона — помисли си председателят, когато адвокатът пак закрепяше очилата си на широкия нос.
Адвокатът подзе:
— Да, две години само! Ако това снизхождение прави чест на човека, то е необяснимо в устата на блюстител на законите, на строгия страж на обществената нравственост и карателя на обществените гнилости. Защото, какво имате пред себе си? Една престъпница (и той посочи подсъдимата), която се е осмелила посред бял ден, в отсъствието на домакините, да счупи портата им с брадва, да счупи със същото сечиво сандъка им и да им открадне двайсет и два лева, готова, предполагам, да махне и на живота им, в случай на ненадейното им появяване там…
— Е, къде отива негова милост! Луд ли е? — каза поразен един съдебен заседател на другаря си.
И другите съдии слушаха смаяни и не вярваха ушите си.
— Не, той е луд — казаха си те.
Адвокатът продължи с жар:
— Наказателният закон нарича тоя род престъпления „кражба с взлом“, почтените човеци го казват, разбойничество, хайдутлук! И когато вие сте повикани да се произнесете върху такъв един виновник, трябва да помните, че сте тука не да се движите от сантименталности, а да бъдете строги, да удряте, да удряте немилостиво, господа.
Съдиите слушаха настръхнали тоя свиреп към доверителката си защитник.
— Трябва да се изпрати в Александровата болница — каза един от заседателите възмутен.
Само подсъдимата слушаше спокойно, почти безучастно.
— Две години? — извика пак защитникът. — Не две години тъмничен затвор, не осем години, по закона: двайсет години, господа, тъмничен затвор — па и те не стигат за такова престъпление. Обществото иска от вас да бъдете строги, да го защитите. Бъдете немилостиви към неприятелите му…
Съдебните заседатели хвърляха въз адвоката мълниеносни погледи.
Никога в съдебните анали не бе забележена такава защита.
Същото смайване се забележваше и у публиката.
— Да, бъдете безпощадни! Безпощадни бъдете, господа съдии! — И той продължи все в същия дух защитата си. После се извърна и погледна някого в публиката. Един господин излезе и веднага въведе в стаята пет деца, от пет до десетгодишна възраст: две момчета и три момичета. Те бяха дрипави, разплакани. Приближиха се до подсъдимата — тя им беше майката — и се изправиха до нея. Най-малките хленчеха с мокри лица и едното обви ръце около майка си и с глас заплака.
Адвокатът посочи децата и извика в изстъпление:
— Ето децата на тая жена! Ето ги нещастните същества! За тях е направена кражбата! За тях, за да не умрат от глад, да не вкочанясат от студ без огън през тая люта зима… Пожертвувала се е, за да спаси милите си рожби, тия невинни ангелчета, които трябваше да умрат пред майчините й очи… Нека ми каже всяка друга, и истинска майка, на нейно място какво би направила… Сега, удряйте, поразете с присъдата си тая злочеста майка, затворете я в тъмница, лишете чедата й от нейната защита, оставете ги на улицата безпомощни, погубете и тях. Нека умрат толкова души, за да се удовлетвори законът! Съдете, господа, а господ ще съди всинца ни от небето!
Всички в залата се вкамениха. Прокурорът се не мърдаше, зяпнал. На неколцина от съдебните заседатели се показаха сълзи на очите. Децата плачеха…
Съдът се оттегли на съвещание.
След малко излезе и председателят прочете вердикта с треперлив глас.
Майката беше оправдана едногласно.
София, 28 февруари 1906