Може би не всички хора възприемат присъствието му по този начин. Вероятно като поживееш тук, след време ще свикнеш и с гледката, и с влиянието й върху хората и града. Но идващите за пръв път тук веднага усещат излъчването на старата институция и потискащата миазма, сякаш надвиснала над околността. Защото мъката на затворените зад високите стени като че се просмуква във външната атмосфера, за да я оцвети в сиво, досущ наситена с въображаеми оловни частици. Въпросът има и друга страна, разбира се. Престъпността реално намалява, когато нейни представители намират заслуженото си място. Томастън е такова място, където на две-три години реално се случва свързано с по-особено насилие престъпление, иначе ръстът на престъпността е едва една трета от средната за страната. И може да ви се види наивно, обаче натрапващото се присъствие на огромната сграда току на прага на града има своето психологическо влияние върху престъпните умове.
Уорън е по-различен обаче. Градът е малко по-голям от Томастън и обликът му не е така свързан с тамошния затвор. Новата щатска институция се бе развивала постепенно, първо откриха супермакса, сетне болнично отделение за стабилизиране на душевноболни, накрая дойде ред на прехвърлянето на томастънските затворници тук. В сравнение със стария Томастън, този е по-труден за намиране. Разположен е край страничната отсечка шосе 97 и е по-незабележим. Е, толкова незабележим, колкото може да бъде комплекс с близо хиляда затворници и около 400 души персонал.
Минах по „Къшинг Роуд“, покрай изправителния дом „Болдък“ отляво и отдясно пред мен изскочи голяма, строена от тухли и камък пирамида с надпис — Мейнски щатски затвор, а отдолу годините 1824 и 2001 — първата — указваща основаването на оригиналния затвор, втората — откриването на модерния му събрат.
Последният приличаше повече на модерно индустриално предприятие, отколкото на наказателна институция, впечатлението в тази посока се подсилваше извънредно много от терена вдясно, където бяха разположени съоръжения по поддръжката и автономна електростанция. По моравата около главния вход пъстрееха птичи хранилки, направени от стари шамандури, боядисани в свежи, весели цветове. Изобщо всичко изглеждаше чисто ново, прясно боядисано. Не друго, а потискащата тишина издаваше донякъде истинската природа на това място. Плюс, разбира се, големият надпис над входа — буквите в бяло на зелен фон, острата като бръснач тънка жица, опната до скъсване на двойната мрежеста ограда и присъствието на надзиратели в сини униформи, с панталони на райета. Най-вече посетителите с тъжно увиснали лица в голямото преддверие, където чакаха за свиждане с близките. В крайна сметка не бе трудно човек да се вгледа малко по-внимателно, за да види, че и това е затвор, както и в Томастън, независимо от козметиката и прясно боядисаните фасадни декорации.
Отлично разбирах, че Ейми Прайс трябва да е задвижила сериозни връзки, за да ми осигури достъп до Анди Келог. Първо, влизането тук бе строго ограничено, второ — дори и да го разрешат, пак издаването на самото позволение отнемаше понякога до шест седмици. Имаше и още две неща — че като личен адвокат тя би трябвало да има постоянна връзка с клиента си, а пък и аз не бях съвсем непознат на затворническите власти. Бях посещавал преподобния Фокнър13 навремето, когато излежаваше присъда в Томастън — една паметна за мен среща с недотам приятни последици. Но в новия затвор досега не бях идвал.
И въпреки това след като минах през всички проверки, не бе голяма изненада да зърна позната фигура, полковник Джо Лонг, шефа на надзирателите, застанал до Прайс вече на територията на истинския затвор. Не бе особено променен от времето на последната ни среща — все така едър, мълчалив, излъчващ сила и авторитет. Чувал бях, че като началник е необичайно уважаван от близо хилядата затворници тук. Униформата му просто искреше, колосана, изгладена, всичко по него светеше до блясък.
Е, мустаците му ми се видяха по-силно посребрени, бръчките по лицето бяха повечко и по-дълбоки, но се направих, че не ги забелязвам. Имах усещането, че под сериозната, непристъпна външност се крие чувствителна душа. Не исках да го натъжавам, знаех, че е почтен и добронамерен.
— Пак си тук, а? — рече той с такъв тон, сякаш бях постоянен досадник, тропащ на вратата му ден и нощ.
— Просто най ме влече към затвори и затворници — отвърнах.
— Въпрос на манталитет — със скрита усмивка отвърна той.
Ех, че майтапчия беше полковник Лонг. Просто да му се ненадява човек. Побързах да му го върна.