Педофилът бе провел предпоследния в живота си телефонен разговор минути след като ние с Луис бяхме потеглили, сетне предполагаемо върнал апаратчето в скривалището и отново седнал да гледа телевизионното шоу. Цък-цък-цък — отмервал часовникът последните секунди на Мейсън Дъбъс. Приближавал мигът, когато той най-сетне щял да напусне грешната ни земя и да се представи пред своя Създател, за да получи справедливост свише, така както се полага на всеки човек.
Само че това все още е било в бъдещето. А в онзи миг се движехме бързо, с Луис почти не разговаряхме. Беше вече тъмно, но луна нямаше. Свиреше музика, диск в плейъра на автомобилната уредба. „Нешънъл“ пееха за гълъби в душата, ястреби в сърцето, аз мислех за хора с птичи глави.
И във времето стигнахме в Джакман, а старият Галаад проникна в душите ни.
ПЕТ
Мъстта е свой собствен палач.
30
Често казват, че има два вида Мейн. Мейн на летовниците и на туристите, Мейн на вкусотиите с лангуста и на сладоледа, на яхтите и яхтклубовете, онзи Мейн, който се простира на север по дебелата крайбрежна ивица чак до Бар Харбър. Мейн на големите надежди със съответните баснословни цени на недвижимата собственост там, но без онези градове и градчета, където ги няма същите природни красоти и местен колорит или късмета да привличат доларите на туристите, където промишлеността е западнала, превръщайки жителите им в истински корабокрушенци в центъра на същинско море на просперитет. Останалата част на Мейн донякъде презрително нарича жителите на този регион „равнинци“, а в по-мрачни мигове дори ги отхвърля като същатници, назовавайки ги „живеещите в Северен Масачузетс“.
Вторият Мейн е много различен. Той се състои предимно от гори в противовес на океана и се доминира от Окръга, както живописно наричат Арустук, област винаги възприемана като отделна цялост, ако не заради друго, то поне по причина на големината й. Това е северен район, доста навътре в сушата, провинциален и селски, силно консервативен, а в центъра му се намират Големите Северни гори.
Но и тези гори вече постепенно се променят. Напускат ги големите дървопреработвателни компании — производители на хартия и някогашен гръбнак на местната икономика. Бавно изтеглят мощностите си оттам, прекланяйки се пред новите финансови реалности — повече пари днес има в недвижимите имоти, отколкото в отглеждането на гори и дърводобива от тях. „Плъм Крийк“, най-голямата национална хартиена фирма и собственик на почти петстотин хиляди акра само около Музхед Лейк, е пренасочила десетки хиляди от тази площ за масивно комерсиално строителство на паркове, жилищни сгради, хижи, както и за промишлени цели. Според южняците това намерение означава унищожение на най-големите по площ щатски природни красоти. За северняците обаче — значи хората от другия Мейн — то значи работни места и доходи, прилив на нова кръв към почти загиващите общини.
Реалността там се изразява и във факта, че горските корони буквално прикриват тоталната беднота, най-бързо разрастващата се в САЩ по общонационални показатели. Градове се свиват, училища се смаляват, младите хора — всъщност надеждата за бъдещето — се изселват към Йорк и Къмбърланд, Бостън и Ню Йорк. Когато дървообработвателните мощности се закриват, добре платената работа отстъпва място на минимални заплати. Данъчните постъпления рязко спадат. Динамично скача престъпността, домашното насилие, злоупотребата с наркотици. След закриването на голямата дъскорезница край Лонг Понд селището — някога значително по-голямо от Джакман — буквално загива. На север в окръга Вашингтон, дето се казва на хвърлей камък място от богаташките удоволствия на Бар Харбър, един на пет жители живее в тотална беднотия. В окръга Съмърсет, където е Джакман, тази статистика е един на шест. Значителни потоци катастрофално обеднели хора безспирно пълзят, дето има една дума, към благотворителните институции в Скоухигън, там се надяват да получат храна и дрехи. В някои области изготвят списък на чакащите за т. нар. ваучер секция 8 за помощи и финансиране, и то във време, когато за тази цел се отделят все по-малко средства.