— Тц, това си е то. Ти какво мислиш? Да изляза на улицата и да викам, че съм гей ли?
— Аз на твое място не бих викнал дори и че съм чернокож — обади се Ейнджъл от задната седалка.
— Хей, хора, не се хващайте за глупости — обадих се аз, този път сериозно. — В рамките на майтапа, това е просто трик да разсмеят туристите още на влизане. Градчета като това не могат да оцелеят, нито да мръднат поне малко напред, ако местните хора са тесногръди, фанатици и идиоти. Не ги съдете погрешно.
Не очаквах, че ще млъкнат, но точно така стана.
Отвъд факторията и малко вляво внушително в бледосивкавото небе извисяваха куполи двете камбанарии на църквата „Сейнт Антъни“. Строена от гранит през 1930 г., тя би изглеждала съвсем на място във всеки голям град, но тук стоеше някак несъвместимо с факта, че местното население едва ли надхвърляше хиляда души. И все пак храмът бе дал някакъв подтик на Бенет Лъмли при създаването на Галаад, може би стимул да сътвори нещо още по-голямо. Затова камбанарията на неговата църква бе по-висока от тези на „Сейнт Антъни“.
Джакман, известен в началото още и като Холдън, бе заселван от англичани и ирландци, а по-късно към тях се присъединили и французи. Районът около факторията бе част от област на име Малка Канада, след нея и до моста се простираше католическият квартал, именно затова и „Сейнт Антъни“ бе на източната страна на реката. Веднъж прекосите ли моста, навлизате в протестантска територия. Там имаше конгрегационалистка, че и епископална църква, тоест за протестанти от типа, които един католик би могъл да толерира и харесва — така поне разправяше навремето дядо ми. Нямах точна представа какво и до каква степен се е променило оттогава, но бях сигурен в едно: старото разделение си оставаше същото, може би плюс-минус няколко къщи.
Боядисаната в червено жп гара Джакман се намираше на минаващата през града железопътна линия, днес вече частна собственост. Главният мост бе в ремонт, затова се наложи да хванем по отклонението и да прекосим реката по временно съоръжение, навлизайки в административен район на името на река Муз. Отдясно се издигаше неговата конгрегационалистка църквица, скромна постройка, дето спрямо „Сейнт Алтъни“ изглеждаше както местната детска бейзболна лига в сравнение с „Ред Сокс“.
Минахме още известно разстояние, насреща ни се появи табелата на холдънското гробище, а то се намираше срещу образователния център „Уиндфол“, пред който бяха подредени сините му училищни автобуси, в момента празни. Оттук надолу към гробището водеше стръмен, застлан с камъни път. Заледен беше, стори ми се и опасно хлъзгав, затова оставихме колата горе на шосето, по наклона тръгнахме пеша. От едната страна зърнах заледено езерце, от другата — заблатени боброви басейни, също по-замръзнали отгоре. Не бяхме минали голямо разстояние, когато на хълма отляво се мярнаха първите надгробни камъни. Гробището не изглеждаше голямо, заобиколено бе с мрежеста ограда, отпред имаше отключена портичка колкото един човек сам да мине. Някои от гробовете бяха от XIX век, може би от времето, когато Холдън е бил още само колония.
Загледах се в първите пет непосредствено до вратичката — три големи надгробни камъка, два — по-малки. На първия бе написано — Хати Е., съпруга на Джон Ф. Чайлдз, отдолу стояха датите на раждането и смъртта й: 11 април 1865 г. и 26 ноември 1891 г. До нейния бяха двата малки камъка: Клара М. и Вайнъл Ф. Според надписа Клара М. се бе родила на 16 август 1895 г. и починала само месец по-късно — на 30 септември 1895 г. Времето, прекарано на този свят от Вайнъл Ф., бе дори още по-кратко: роден на 5 септември 1903 г., той бе починал на 28 септември същата година. Четвъртият камък бе на Лилиан Л., втората жена на Джон и вероятно майка на Клара и Вайнъл. Родена бе на 11 юли 1873 г., починала около година след сина си — на 16 май 1904 г. Последният камък принадлежеше на Джон Ф. Чайлдз, надживял и жените, и децата си: роден на 8 септември 1860 г., починал на 18 март 1935 г. Други гробове наблизо нямаше. Дали Джон е бил последният от рода? Тук, в това малко гробище, историята на живота му бе изложена съвсем бегло върху пет каменни плочи с издълбани по тях надписи и кръстове.
Само че паметникът, заради който идвах, се оказа в най-далечния южен край на гробището. На него нямаше имена, нямаше и дати, било на раждането, било на смъртта. С длето бяха изчукани следните думи — ДЕЦАТА НА ГАЛААД, а отдолу още една дума, издълбана три пъти поред:
БЕБЕ
БЕБЕ
БЕБЕ
Имаше още и кратък надпис: Бог да се смили над душите им. Като некръстени са ги погребали извън границите на гробището, но бе повече от ясно, че в по-късни години в миналото някой дискретно бе размествал периферията и оградата, за да помести Децата на Галаад в новите му физически очертания. Жестът говореше много за някои от тогавашните жители на Галаад, проявили тази човешка милост. Или това бяха близките, майка, баща например? Така или иначе някой истински или гузен човек носеше заслугата днес клетите жертви да спят вечния си сън при другите покойници.