В стаята на Джена нещата си бяха по местата, всичко светеше, такава беше тя, обичаше реда. Ребека бе се повъртяла из помещението, проверила пътната й чанта, надвесила се над малкото бюро, където детето пишеше домашните и рисуваше. Тогава бе забелязала, че напоследък е работила, беше екипирала нещо на няколко листа, в съседство лежаха цветни моливи. Взела бе един от листовете. Беше рисунка на къщата им, а край нея стояха две фигури, облечени в дълги светлокафяви палта, с бели лица. Толкова бели, че за да подчертае цвета, Джена бе използвала бял восъчен пастел, сякаш цветът на хартията не е достатъчен. Очите и устите им бяха черни кръгове, умело нахвърляни, създаваше се впечатлението, че сякаш изсмукват светлината и въздуха от околния свят. Същите фигури се явяваха и по другите листа, изглеждаха като получили плътност и форма сенки. Самият факт, че Джена си представя такива неща, бе накарал Ребека да потръпне. Пък и умело ги бе нарисувала, Боже мой! Възможно ли бе дъщеря й да е уплашена от набезите на този Мерик всъщност много повече, отколкото реално бе показвала? Защото тези рисунки можеха да се тълкуват и като проява на страх.
Ребека бе слязла долу с листата, показала ги бе на момичето.
— Какво би трябвало да е това, пиленце? — бе запитала, но Джена само сви рамене.
— Не знам.
— Виж, питам те да не би да си нарисувала призраци? Защото именно на призраци ми приличат.
Джена бе поклатила глава.
— О, не, видях ги.
— Видяла си ги? Как? Къде би могла да видиш подобно нещо?
Беше коленичила до момичето, съвсем искрено разтревожена от чутото.
— Ами че те са истински — бе отвърнала Джена, сетне бе се замислила и добавила: — Не, по-скоро си мисля, че са истински. Трудно е да ти обясня. Знаеш ли, същото както когато има малко мъгла и нещата изглеждат като размазани, само дето не виждаш онова, което ги размазва. Тази вечер като си събрах багажа, ми се доспа. Подремнах малко и беше почти като че ли съм ги сънувала. Само че съм била будна значи, защото ги рисувах, докато ги виждах. Все едно че съм се събудила, а техните образи са ми в съзнанието и чувствам, че трябва да запечатам тези образи на листа, и когато надниквам през прозореца, те са си там, само че…
— Само че? Какво само че? Кажи ми, Джена!
Момичето я бе изгледало с неудобство.
— Само че аз можех да ги виждам, ако не гледам пряко в тях. Мамче, разбирам, че в това няма смисъл, само че те хем си бяха там, хем не бяха.
Бе дръпнала листа с рисунката от майчината ръка.
— Мисля, че са готини.
— Те тук ли бяха? Теб питам, Джена?
Дъщерята бе кимнала утвърдително.
— Отвън бяха. Ти какво си мислиш, че съм искала да кажа?
Ребека се бе поклатила нестабилно, почувствала се зле, а ръката й отиде право върху устата. Джена бе скочила, за да я прегърне и целуне по бузите.
— Не се тревожи, мамче. Това сигурно е някаква психарска история. Ще дойде, ще си отиде. Не се бой, изобщо не съм се уплашила или нещо такова. И да ти кажа — те изобщо не ни мислят злото.
— Ти откъде знаеш?
— Просто знам. Все едно че ги чувах в главата си, докато съм спяла или пробуждала, каквото и да е било. Те не се интересуват от нас.
Обаче в онзи миг Джена за пръв път бе изглеждала дълбоко замислена, сякаш тепърва започва да усеща, че думите й наистина звучат странно, доста странно.
Ребека се бе опитала да говори спокойно, гласът й да не трепери, докато питаше:
— Миличко, кои са те?
Въпросът бе извадил Джена от унеса. Беше се изкикотила и казала:
— Ей това е най-чудатото от всичко. Когато се събудих, знаех кои са те — също както понякога виждам бъдещата картина в съзнанието си, зная и заглавието, ама изобщо не разбирам откъде ми идва информацията. Ето, нарисувах ги, а знаех кои са фигурите още преди моливът да е докоснал листа.
И момичето се бе взряло в рисунката, едновременно с възхищение и малко боязън.
— Ами да — Празни човеци.
7
За закуска похапнах ягоди, пих кафе. В плейъра имаше диск на „Делгадос“ — „Universal Audio“, пуснах си го, докато закусвах. Уолтър се замота из градината, облекчи се в храстите. Върна се в къщата, легна в панерчето и заспа като заклан.