Огледах се и рекох тъжно:
— Няма къде.
Тя се усмихна едва, сетне се стресна, изглежда се досети, че рискува да разчупи дебелия слой грим на лицето си, и тогава тържествено заяви:
— Е, значи прав ще постоите.
Въздъхнах. Още едно доказателство, че не всички пълни хора имат чувство за хумор. Язък за Дядо Коледа, нали и той си пада малко нещо дебел.
Междувременно вдигна слушалката, натисна няколко бутона по бежовия апарат.
— Име? — обърна се към мен.
— Паркър. Чарли Паркър.
— Като певеца ли?
— Той е саксофонист и композитор.
— Добре де, голям праз. Документи имате ли?
Показах й разрешителното. Тя го изгледа с отвращение, сякаш порнокадри й показвах, и веднага възрази:
— Снимката е стара.
— Ех, колко много други неща остаряват — отвърнах. — Няма начин завинаги да си остана млад и готин.
Тя ме изгледа строго и затропа с пръсти по бюрото, изчаквайки някой отсреща да вдигне телефона. Ноктите на ръцете й бяха лакирани в розово, чак зъбите ми заскърцаха.
— Ама той наистина ли не пееше? Сигурен ли сте?
— Напълно.
— Хм. Тогава кой беше онзи, дето пееше? Имаше един, от прозореца падна.
— Чет Бейкър8.
— Аха.
И продължи да тропа с пръсти.
— Сигурно сте харесвали Бейкър? — запитах аз любезно.
Защо пък да не се посприятелим?
— Ами.
Е, жалко, не се получаваше. За късмет най-сетне някой отсреща вдигна.
— Г-н Елдрич, тук при мен има един… — жената направи драматична пауза — … един господин, който… настоявала ви види. Пита за някой си г-н Мерик.
Мембраната забръмча, тя закима, слушайки. След малко затвори, вдигна глава. Изглеждаше още по-омерзена отпреди. Може би е очаквала нареждания да насъска кучетата по мен.
— Можете да се качите. Втората врата на горния етаж.
— Е, лесно се уреди — ухилих й се аз.
— Аха — озъби се тя. — И моля, побързайте.
Излязох, на прага се обърнах. Стори ми се, че виждам една силно напълняла Жан д’Арк на кладата, очаква огънят да лумне всеки миг. На горния етаж втората врата бе полуотворена, застанал прав, в стаята ме очакваше дребен възрастен мъж има-няма на около седемдесет години. Все още имаше сравнително доста коса, но пък тя бе може би чужда. Носеше раирани панталони, жилетка в тон с тях, черно сако, бяла риза. Вратовръзката бе черна, копринена. Изглеждаше леко разстроен, като току-що изпратил труп на погрешно място погребален агент. И самият той изглеждаше прашен, както всичко друго в тази кантора, но по-отблизо това впечатление се губеше — по сакото имаше ситен пърхот и късченца хартия, при това май хартията беше повече. Сбръчкан и повехнал както си беше, на бавно разпадаща се хартиена сянка ми заприлича. Отива си полека-лека, гасне отдаденият му в служба на закона живот.
Подаде ми ръка, успя да нагласи на лицето си подобие на усмивка. В сравнение със секретарката долу този човек бе направо сърдечен.
— Аз съм Томас Елдрич — рече той. — Моля, заповядайте.
Кабинетът му бе малък. И тук имаше предостатъчно хартия, но значително по-малко от долната стая. Останах с впечатлението, че все пак част от натрупаните документи са били неотдавна изнесени, а по лавиците на стената стояха подредени по азбучен ред нови папки, внимателно маркирани и с дати. Взрях се по-внимателно — що се касаеше до годините, документацията датираше от доста време. Елдрич затвори вратата, изчака да се настаня на стола пред бюрото му, сетне седна и той.
— Е, добре — каза той след малко, поставяйки ръце на плота. — Какво имате да ми кажете относно г-н Мерик?
— Значи го познавате?
— Зная за него. Снабдихме го с кола по молба на наш клиент.
— Мога ли да запитам как се казва този клиент?
— Опасявам се, че не мога да ви съобщя името му. Да не би г-н Мерик да е изпаднал в беда?
— Нещата май натам отиват. Аз работя за жена, която е обект на особено внимание от страна на същия г-н Мерик. Той я следи, издебва. Счупил е прозорец на дома й.
Елдрич изцъка съжалително. И веднага запита:
— Тя уведомила ли е полицията?
— Да, уведоми я.
— Но аз не съм получавал никакви сигнали по въпроса. Сам разбирате, че оплакване от такъв вид досега трябваше да е стигнало и до нас. По обичайните канали.
— Полицията не е имала възможността да говори с него до този момент. Аз сторих това. Записах номера на колата му, направих някои справки и ето ме тук.
— О, чудесна работа сте свършили. И сега, вместо да се обърнете към полицията, сте дошли при нас. Мога ли да запитам защо?
— Дамата, за която ви споменах, не е убедена, че полицията ще й помогне.
8
Прочут американски джазов музикант. През 1988 г. пада от прозореца на хотел по време на турне в Холандия. Дългогодишен наркоман, твърди се, че се е самоубил, има и версия, че е бил бутнат. — Бел. прев.