Хелмън размишляваше върху иронията на събитията. Ако храната за един и отровата за него са отрова за теб — тогава опитай се да намериш за ядене нещо друго. Колко просто наистина!
Но имаше още нещо, което го безпокоеше.
— Как разбра, че животното е от земен вид? — запита той.
— От дъха му, глупако. То вдишва и издишва и мирише като че ли е яло лук.
— Чу се шум от събаряне на консервени кутии и звън на бутилки.
— Побързай!
— Какво става? — запита Хелмън, като най-сетне успя да се изправи на крака и да насочи инжектора.
— Свръхспециалният транспорт! Наврял ме е в един ъгъл зад купчина сандъци. Хелмън, имам чувството, че той мисли, че аз съм храна за него.