— Как се казваха? — попита тихо тя.
Вместо отговор последва мълчание, придружено с яростна ругатня.
Амбър усещаше и гнева, и отчаянието му. Но не виждаше никакви лица, никакви имена, нищо, способно да извика спомени.
— Приятели ли бяха или врагове?
— И двете — прегракнало отвърна Дънкан. — Но не… не съвсем. Ръката му се сви в тежък юмрук. Амбър се опита нежно да разтвори стиснатите му пръсти. Но той се отскубна от нея, стовари юмрука върху бедрото си и изръмжа:
— Проклятие! Що за нищожество съм станал! Да не мога да си спомня ни приятел, ни враг, ни свещени клетви!
Пареща болка прониза Амбър. Болка, която бе и негова, и нейна.
— Полагал ли си някога такива клетви? — попита едва чуто тя.
— Не знам! — почти изкрещя Дънкан.
— Успокой се, воине мой — промълви Амбър и го погали по косата и лицето, както бе правила безброй пъти в часовете, прекарани от него в прегръдките на странния, безпаметен сън.
Допирът й го накара да трепне. Сетне той се взря в тревожните й златисти очи, изпъшка и разтвори юмрци, оставяйки се на нежните й ласки.
— Спи, Дънкан. Усещам изтощението ти.
— Не — мрачно каза Дънкан.
— Трябва да си дадеш възможност да оздравееш.
— Не искам да се връщам в онзи черен мрак.
— Няма.
— А ако се върна?
— Аз ще те призова отново.
— Защо? — попита той. — Какво съм аз за теб?
Амбър се поколеба за миг, сетне на устните й се появи странна, горчива усмивка. Предсказанието на Касандра отекна в главата й като далечен гръм.
„Ще дойде той при теб, обгърнат в мрачни сенки.“
И той беше дошъл.
Докоснала бе мъж без име и той бе откраднал сърцето й.
Не знаеше дали би могла да стори нещо, за да промени съдбата така, че от безразсъдната й постъпка да се роди и живот, не само смърт. Знаеше само едно, но го знаеше с абсолютна увереност, по-голяма и от увереността й, че слънцето изгрява всяка сутрин.
— Каквото и да стане — промълви тихо тя, — аз ще те пазя с всички сили. Ние сме… свързани.
Дънкан присви очи, осъзнал, че Амбър току-що му бе дала обет, който за нея бе обвързващ досущ като рицарска клетва. Решимостта й да го брани на всяка цена от мрака, погълнал паметта му, го изпълни с внезапно спокойствие и го накара да се усмихне.
Тя бе толкова крехка и нежна — като шепа слънчева светлина, като дъхав бриз, като сладостна топлина.
— Да не би да си новата безмилостна Бодицея2, която води мъжете в битки? — пошегува се той.
Амбър се усмихна лекичко и поклати глава.
— Дори не съм хващала меч. Изглеждат ми огромни, груби неща.
— Феите не размахват мечове. Те имат други оръжия.
— Но аз не съм фея.
— Щом казваш. — Усмихнат, Дънкан плъзна ръка по дългите й, разпуснати коси. — Трябва да свикна с мисълта, че ти си моя, а аз — твой… — промърмори той.
Беше я разбрал погрешно, но Амбър не го поправи, защото сега допирът му беше някак странно различен и разпалваше в тялото й вълшебни, скрити огньове.
— Само ако ти го искаш — прошепна тя.
— Как съм могъл да забравя красиво, ефирно създание като теб?
— Не съм красива — възпротиви се Амбър.
— За мен си красива като зора след дълга зимна нощ.
И гласът, и погледът, и ласките му бяха напълно искрени. Той не й правеше комплимент. Беше казал самата истина.
Когато палецът му се плъзна по извивката на полуразтворените й устни, Амбър потръпна. Дънкан усети това и се усмихна, въпреки главоболието, върнало се с нова сила при разпалването на кръвта му. Усмивката му беше откровено мъжка, откровено триумфална, сякаш бе получил отговор на въпрос, който не бе посмял да зададе.
Другата му ръка се провря дълбоко в косите й, едновременно галеща и оковаваща. Странни усещания запламтяха в тялото на Амбър. Преди да успее да ги определи обаче, тя се озова върху гърдите на Дънкан, устните му се впиха в нейните, а езикът му се плъзна между тях.
Обзе я истински хаос от чувства, но над всички надделя изненадата и Амбър инстинктивно се отдръпна в опит да се освободи от здравата му прегръдка.
В първия момент Дънкан я притисна още по-силно. После бавно и неохотно разхлаби хватката си и откъсна устни от нея, но само толкова, колкото да може да говори.
— Ти каза, че си моя.
— Казах, че сме свързани.
— Да, мила. Точно това имах предвид. Свързване.
— Исках да кажа… исках да…
— Да?
Преди Амбър да успее да отговори, от пътеката пред къщата долетя възбуденият лай на глутница ловни хрътки. Нямаше нужда да поглежда навън, за да разбере кой е. Ерик беше дошъл да провери състоянието на непознатия, когото бе оставил на грижите й.
2
Бодицея I в. от н.е. — легендарна кралица на бритите, предводителка на въстание срещу римската власт, при което били избити около 70 000 римляни. — бел.прев.