Ала в същото време копнежът да докосне непознатия се разгаряше все по-силно в гърдите й, притискаше я, задушаваше я. Искаше да го опознае. Изведнъж това бе станало по-важно дори от копнежа й да узнае истинското си име, истината за изгубените си родители и за скритото си наследство.
Точно това непреодолимо желание я плашеше най-много. Непознатият я викаше в своето безмълвие, призоваваше я с нямата си песен, омагьосваше я.
— Касандра знае повече и от двама ни взети заедно — решително заяви тя. — Трябва да я изчакаме.
— Когато си се родила, Касандра те е нарекла Амбър1. Мислиш ли, че е било случайно?
— Не — прошепна Амбър.
— Ти си рожба на кехлибара. Касандра е разбрала това веднага.
Тя извърна глава, за да избяга от изпитателния му поглед.
— Ще отречеш ли, че този непознат носи твоя знак? — настоя Ерик.
Амбър не каза нищо.
— По дяволите — измърмори той. — Защо си толкова опърничава?
— По дяволите, защо си толкова глупав!
Ерик я зяпна, стреснат от този изблик на необичаен гняв.
— Знаеш ли името на този мъж? — попита тя.
— Ако го знаех, нямаше да…
— Нима си забравил предсказанието на Касандра? — прекъсна го Амбър.
— Кое от всичките? — сопна се той. — Предсказанията се сипят от устата на Касандра като дъбови листа, докоснати от ледената целувка на зимата.
— Говориш като човек, който никога не вижда по-далеч от носа си.
— Майсторът на мечове винаги е хвалил набитото ми и зорко око — възпротиви се Ерик с усмивка.
Тя въздъхна отчаяно.
— Да спори човек с теб е все едно да се сражава със сенки.
— Това Касандра го споменаваше по-често даже от хвърлянето на бисерите на свинете. Бисерите на нейната мъдрост, естествено. Свинята съм аз.
Този път обаче Амбър не се полъга по шегите му.
— Чуй ме — каза разпалено тя. — Чуй какво е казала Касандра в деня на моето раждане.
— Чувал съм какво…
Но Амбър вече говореше. Думите валяха от устните й, повтаряйки предсказанието, което се бе родило заедно с нея и бе хвърлило тежката си сянка над целия й живот.
„На мъж без име ти недей отдава и сърце, и тяло, и душа. Че тогаз живот честит може да се роди, ала и смърт ще долети.
Ще дойде той при теб, обгърнат в мрачни сенки. Докоснеш ли го, ще познаеш живот, що блян е, но и неизбежна смърт.
Затуй бъди като слънцето, скрито в кехлибара — недокосвана и недокосваща.
Забранена.“
Ерик погледна замислено непознатия, после момичето, което наистина беше като слънчева светлина, затворена в кехлибар — ярко злато, обгърнато от едничка мрачна истина: и най-лекият допир можеше да й причини непоносима болка.
Но трябваше да я помоли да докосне този мъж. Нямаше друг избор.
— Съжалявам — каза той, — но ако шпионите на Доминик льо Сабр или на Шотландския дук се навъртат из земите на Стоун Ринг, аз трябва да го знам.
Амбър кимна бавно.
— Но преди всичко трябва да знам къде е самият Шотландски дук — продължи Ерик. — Дънкан от Максуел е заплаха за владенията на лорд Робърт в Спорните земи. Колкото по-скоро умре, толкова по-добре.
Амбър кимна отново, но не направи и плах опит да докосне мъжа, проснат в несвяст в нозете й.
— Не съществува човек на неговата възраст, който да няма някакво име — зае се да я успокоява Ерик. — Дори робите, слугите и най-бедните васали имат имена. Глупаво е да се боиш от предсказанието на Касандра.
Медальонът в шепата на Амбър пламтеше като огън. Тя се взря в него, но не видя нищо повече от онова, което вече бе видяла. Свещен каменен кръг. Свещено самодивско дърво.
Мрачни сенки.
— Добре — прошепна Амбър.
Като стисна зъби в очакване на болката, тя коленичи до огъня и положи длан върху бузата на непознатия.
Насладата бе толкова силна и внезапна, че Амбър извика и дръпна ръка. После се опомни и бавно протегна отново длан към непознатия мъж.
Ерик несъзнателно пристъпи напред, за да я предпази от болката. Сетне обаче се овладя и се спря, вперил поглед в нея със здраво стиснати устни. Не искаше да причинява на Амбър всичко това, но още по-малко искаше да убива някого ненужно.
Този път Амбър не трепна, когато ръката й докосна непознатия. Вместо това се премести по-близо до него и затвори очи, за да се наслади пълно на най-върховното удоволствие, което бе изпитвала през живота си.
Имаше чувството, че е легнала сред океан от нежен огън, че я гали ласкавата му топлина, че се разтваря в светлината му.
А отвъд златната топлина на този океан лежеше истината, спотаена сред мрачни сенки.