Странни създания са децата. С този техен бдителен вид, когато са в компанията на възрастни, сякаш се притесняват дали изглеждат достатъчно убедителни в ролята, която големите очакват от тях. Деветнайсети век измисли детството и сега светът е пълен с деца актьори. Милата ми Бланш обаче не я биваше в тази роля — не успяваше да запомни репликите си, не знаеше къде да застане, нито къде да дене ръцете си. Как сърцето ми се свиваше от мъка по време на училищните пиеси или раздаването на награди, когато редичката от заслужили малки момичета се размърдваше нервно, нещо като панически гърч, а аз се взирах в детските глави и я зървах как се спъва в собствената си непохватност, как се изчервява и хапе устни, отпуска рамене и прикляква в неуспешен опит да отнеме няколко инча от ръста си. Беше още малко момиче, когато й показвах снимки на Айседора Дънкан и Отолайн Мъръл, както и на други велики и смели жени, чийто пример да я зарази и на чиято екстравагантност да подражава, но тя не ги поглеждаше, само седеше с наведена глава, потънала в потиснато мълчание, гризеше кожичките на ноктите си, а къдравата й коса стърчеше нагоре, сякаш през нея е минал електрически ток, и се виждаше само бледият, сърцераздирателно оголен и беззащитен тил на врата й. Джулиан, от друга страна… Не, преставам да мисля. Тази тема е самата тъкан на безсънието.
Тази сутрин сред глутницата вестникари имаше и едно момиче репортер — как само състаряват тези определения! — което ми заприлича на Бланш, не мога да кажа точно защо. Не беше едра като дъщеря ми, но в маниерите й имаше нещо от нейната умислена наблюдателност. Беше умна: докато другите се блъскаха и ръгаха с лакти, за да зададат тривиалните си въпроси, като например дали предстоят нови разкрития сред нас (!) или дали госпожа У. е знаела през цялото време, тя седеше, впила очи в мен, с нещо като глад, изписан на лицето й, без да си отвори устата, след време само попита за имена, дати и места — информация, която, подозирам, че е знаела предварително. Сякаш извършваше някакъв личен експеримент с мен, като проверяваше реакциите и измерваше емоциите ми. Може би и аз на свой ред съм й напомнил за нейния баща? Момичетата, според моя без съмнение скромен опит с тях, вечно търсят бащите си. Помислих си дали да не я поканя да остане за обяд — бях в точно такова фриволно настроение, — тъй като най-ненадейно мисълта да остана сам, след като тия опразнят къщата, ми се стори крайно непривлекателна. Странно, никога в миналото не бях страдал от самота. Всъщност, както вече споменах, винаги съм гледал на себе си като на съвършено примирен със съдбата си самотник, особено след като клетият Патрик почина. Но нещо у това момиче, не само неясната прилика с Бланш, привлече вниманието ми. Събрат по самота? Не чух името й, нито разбрах за кой вестник работи. Утре ще изчета всичките, да видя дали ще мога да разпозная стила й.
Утре. Боже господи, как да посрещна това утре.
Точно така, аз съм навсякъде. Страници и страници, пълни с мен. Сигурно така се чувства човек в главната роля на сутринта след кошмарен провал на премиерата. От благоприличие обиколих различни вестникарски будки, въпреки че колкото повече купчината вестници под мишницата ми растеше, толкова по-неловко взех да се чувствам. Някои от продавачите, които ме разпознаха, свиваха презрително устни; реакционери до един, тези продавачи, бях го забелязал и преди. Въпреки това един от тях ми пусна нещо като тъжна потайна усмивка. Беше пакистанец. В каква компания ще живея оттук нататък. Закоравели затворници. Перверзници. Всякаква измет. Пропаднали типове.
Да, и това се потвърди: рицарското звание ще ми бъде отнето. Разбира се, че имам нещо против. Дори съм учуден колко много съм против. Отново ще бъда само доктор, ако не ми отнемат и това; може би ще си остана най-обикновен господин и толкоз. Поне не са ми отнели картата за транспорт или пък пропуска за обществената пералня (последната удостоверява по мое мнение, че над шейсет и пет години човек често се лигави и накапва).