— Как е твоето момченце? — попита той младия детектив, който се прозяваше и беше блед въпреки великолепното лятно време.
— Чудесно! — отговори той. — Бен е страхотен. Но не спи много добре.
— Специализира ли се да сменяш памперси?
— Станах световен специалист.
На масата имаше листовка, озаглавена Дирекция на градския съвет на Брайтън и Хоув за децата, семействата и училищата. На стената имаше плакати на усмихнати, мили дечица от различни раси.
Най-сетне вратата се отвори и влезе млада жена, която успя да накара Грейс да настръхне още преди да си е отворила устата — само от външния й вид в съчетание с намръщената й физиономия.
Беше в средата на трийсетте, слаба като ръжен, с остър нос, кръгла уста, очертана с червило и с боядисана в ярко цикламен цвят коса, оформена с гел на малки, агресивни на вид клинове. Беше облечена в почти дълга рокля от щампован муселин и беше обута в нещо, което на Грейс му заприлича на сандали от растителен материал. Носеше тъмножълта папка със залепена за нея бележка.
— Вие двамата сте от полицията? — каза тя студено, като очите й зад очилата със смарагдови на цвят рамки гледаха някъде между двамата детективи.
Грейс се изправи, последван от Никол.
— Старши детектив Грейс и детектив Никол от съсекския отдел за разследване на престъпления.
Без да се представи, тя каза:
— Директорът ми каза, че искате да знаете кои са осиновителите на Фредрик Джоунс, който е роден на 7 септември 1964 г. — сега гледаше Грейс право в лицето с нескрита враждебност.
— Да, точно така. Благодаря ви — каза той.
Тя свали залепената бележка от папката и му я подаде. На нея бяха написани с четлив почерк имената Трипуел, Дерек и Джоан.
Той я показа на Ник Никол, а после погледна към папката.
— Има ли вътре нещо друго, което би могло да ни помогне?
— Съжалявам. Не съм упълномощена — каза тя, избягвайки да го погледне в очите.
— Вашият директор обясни ли ви, че това е разследване на убийство?
— Също така е и нечий частен живот — тросна се тя.
— Имам нужда само от адреса на осиновителите… Дерек и Джоан Трипуел — каза той, четейки от жълтото листче. После кимна към папката. — Би трябвало да е там.
— Казаха ми да ви дам имената им — отсече тя. — Не са ми казвали да ви давам нищо повече.
Грейс я погледна, изкаран от търпение.
— Има ли начин да ви убедя, че може би има други жени в града, чийто живот е в опасност.
— Старши детектив, работата на вас и вашия колега е да защитавате гражданите на Брайтън и Хоув. Моята работа е да защитавам осиновените деца. Ясно ли е?
— Нека и аз ви обясня нещо — каза Грейс, свил юмруци от яд. — Ако убият още някого в този град, защото сте укрили информация, която би ни помогнала да предотвратим това, аз лично ще ви потърся сметка.
— Ще чакам с нетърпение — каза тя и излезе от стаята.
111
Грейс караше алфата си нагоре по улицата, покрай АСДА и „Бритиш Буксторс“, и вече почти беше стигнал завоя към Съсекс Хаус, когато му се обади детектив полицай Памела Бъкли. Той спря.
— Не съм сигурна дали новината е добра или лоша, детектив следовател — каза тя. — Прегледах телефонния указател и избирателните списъци. Няма никакво семейство Трипуел в Брайтън и Хоув. Направих по-широко проучване. Има едно в Хорсхем, две в Саутхемптън, едно в Дувър и едно в Гилдфорд. Това в Гилдфорд отговаря на имената, които ми дадохте — Дерек и Джоан.
— Дай ми адреса им — той го записа, „Спенсър Авеню“ №18. — Можеш ли да ме упътиш малко?
Системата на движението в центъра на Гилдфорд беше измислена от дрогиран с халюциногенни гъби примат, който се беше опитал да прекопира върху асфалта лабиринта от Хемптън Корт55. Грейс се губеше всеки път, когато пристигаше в Гилдфорд, и отново се изгуби, като спря да погледне пътната си карта и се закле при първа възможност да си купи сателитна навигационна система. След няколко мъчителни минути, изнервен още повече, той най-сетне намери „Спенсър Авеню“ — задънена уличка до катедралата, и сви по нея.
Уличката беше тясна и се катереше по стръмен хълм, с коли, паркирани от двете й страни. Над него отдясно се виждаха малки къщички, както и под него отляво. Видя номер 18 на ниска ограда отляво, паркира колата си на едно свободно място малко по-нататък и се върна пеш.
Слезе по стъпалата до външната врата на малка къща близнак, с подредена градинка отпред, като едва не се спъна в черно-бяла котка, която се стрелна пред него, и натисна звънеца.