Грейс се усмихна.
— Не е смешно. Ясно ли е? Зададох ти простичък въпрос, представяш ли си, че ме скъсаха, защото карам твърде бавно?
— Не-е.
И наистина не можеше! Грейс си спомни последния път с Глен на волана, когато приятелят му практикуваше високоскоростно шофиране за теста. Когато Грейс излезе от колата с всички крайници здрави и читави — по-скоро поради късмет, отколкото поради шофьорските умения на приятеля си, — той реши, че по-скоро ще предпочете да му оперират жлъчката без упойка, отколкото отново да го вози Глен Брансън.
— Наистина, човече — каза Брансън.
— Хубаво е, че в света са останали все още разумни хора.
— Знаеш ли какъв е проблемът ти, старши детектив Рой Грейс?
— Кой точно проблем?
— Проблемът ти с моето каране.
— Кажи ми.
— Нямаш вяра.
— В теб или в Господа?
— Господ възпря онзи куршум да ме нарани сериозно.
— Ти наистина вярваш в това, нали?
— Имаш ли по-добра теория?
Грейс млъкна и се замисли. Винаги му беше по-лесно да избута на безопасно разстояние встрани въпросите, свързани с Господа, и да мисли за тях само когато му изнасяше. Не беше атеист, не беше дори истински агностик. Вярваше в нещо — или поне искаше да вярва в нещо, — но никога не можеше да определи точно в какво. Все не му достигаше нещо, за да може да приеме открито схващането за Бога. И веднага след това се чувстваше виновен. Но откакто изчезна Санди и всичките му молитви останаха без отговор, това подкопа до голяма степен част от вярата му.
Случваха се такива лайняни работи.
Като полицай голяма част от задълженията му беше да установи истината. Фактите. Като и при всички негови колеги полицаи, вярата му си беше негова лична работа. Той наблюдаваше Брайън Бишоп от другата страна на прозореца. Човекът беше изцяло сломен от скръб.
Или пък беше страхотен актьор.
Скоро щеше да разбере кое от двете.
Само че колкото и да беше неправилно, защото го засягаше лично, точно сега Санди беше на първо място в мислите му.
24
Скункс се изкушаваше да се обади на пласьора си по крадения телефон, защото ваучерът на собствения му току-що беше изтекъл, но реши, че не си заслужава да рискува да го разгневи. Или още по-лошо — да го зачеркне като клиент, стиснатото му копеле. Човекът нямаше да е щастлив да му вкарат номера в указателя на откраднат телефон — особено такъв, който той щеше да продава.
Затова Скункс влезе в една обществена телефонна кабина пред мръсна редица от еднотипни къщи в стила на Регентството27 на „Левъл“ и затръшна вратата, отрязвайки шума на трафика в петък следобед. Все едно че подире му затвориха вратата на пещ — горещината беше почти непоносима.
Той набра номера, след като отвори вратата и я подпря с крак. След два сигнала му отговориха с рязкото „Да?“.
— Уейн Руни — каза Скункс, което беше паролата, уговорена от миналия път. Сменяха я при всяка среща.
Мъжът говореше с източнолондонски акцент.
— Да-а, добре де, обичайното ли? Кафяв ли искаш? Торбичка за десет фунта или за двайсет?
— За двайсет.
— С какво плащаш? В брой?
— С „Моторола Рейзър“. Мобилен.
— Заринат съм с такива до гуша. Мога да ти дам само десет за него.
— Мамка ти, човече, надявах се на трийсет.
— Тогава не мога да ти помогна, приятел. Съжалявам. Бай.
Обхванат от внезапна паника, Скункс извика бързо:
— Хей, не, не. Не затваряй.
Последва кратко мълчание. След това мъжът отново заговори:
— Зает съм. Нямам време за губене. Цената на улицата се покачва и има недостиг. Така ще е две седмици.
Скункс запомни този коментар.
— Бих могъл да взема за двайсет.
— Най-много мога да ти дам за десет.
Имаше и други наркопласьори, но последният, когото използваше, го бяха гепили и сега не беше на улицата, а някъде по затворите. Друг пък, беше сигурен, му беше пробутал някакво лайно. Имаше и няколко купувачи, на които можеше да се обади по телефона за по-добра цена, но се чувстваше все по-напрегнат; имаше нужда от нещо сега, за да си избистри главата. Днес имаше работа за вършене, която щеше да му донесе повече пари от телефона. По-късно през деня ще може да си купи още.
— Да-а. Окей. Къде ще се срещнем?
Пласьорът, когото познаваше само като Джо, му даде инструкции.
Скункс излезе от кабината с чувството, че слънцето му подпалва главата, и прекоси в задръстването уличните платна на „Марлборо Плейс“, точно пред кръчмата, където понякога си купуваше „екстази“ нощем в мъжката тоалетна. Може би ако всичко минеше добре, щяха да му останат пари да си купи малко и тази вечер.
27
Преходният културно-исторически период между царуването на крал Джордж III и това на кралица Виктория (прибл. между 1795–1837). — Бел.прев.