Влязоха в малката тясна стаичка за наблюдение до залата за разпит. Два разнородни стола бяха придърпани до работен плот по цялата дължина на стаята, върху който се мъдреше металната кутия на машината за видеозаписи и цветен монитор, който непрекъснато показваше досадното цветно изображение на масичката за кафе и трите червени стола в празната зала за разпит на свидетели от другата страна на стената.
Грейс сбърчи нос. Миришеше, като че ли някой беше ял къри, вероятно от деликатесния отдел на супермаркет АСДА през улицата. Надникна в кошчето за боклук и видя доказателствата — куп картонени кутии. След аутопсия винаги му трябваше известно време, преди да се сети за храна, а в този момент, след като току-що беше видял остатъците от нещо като кашмирско блюдо със скариди сред съдържанието на стомаха на Кати Бишоп, нездравият лъх на къри в помещението хич не му беше по вкуса.
Грейс се наведе, вдигна кошчето за боклук и го тръсна пред вратата. Миризмата не се разсея, но поне той самият се почувства малко по-добре. После седна пред монитора, поприпомни си контролните механизми на видео машината и натисна бутона за пускане.
Като през цялото време не спираше да мисли. Мислеше._„Санди обичаше къри. Корма29 с пиле. Любимото й.“_
Разпитът на Брайън Бишоп, който проведоха по-рано, се появи на екрана. Грейс превъртя бързо, наблюдавайки тъмнокосия мъж с дизайнерско сако в защитен цвят, с крещящи сребърни копчета и двуцветни обуща за голф в бяло и кафяво.
— Тези обуща приличат на гети — каза Брансън, като седна до него. — Като на гангстерите във филмите от трийсетте години на миналия век. Гледал ли си „Някои го предпочитат горещо“? Гласът му беше безизразен, лишен от обичайната си енергия, но, изглежда, полагаше свръхчовешки усилия да бъде жизнерадостен.
Грейс осъзна, че именно тази част от деня сигурно беше особено трудна за него. Ранната вечер. Обикновено, ако си беше у дома, щеше да помага да сложат децата да си легнат.
— Онзи с Мерилин Монро ли?
— Да, и с Тони Къртис, Джак Лемън и Джордж Рафт. Ами, брилянтен. Спомняш си онази сцена, нали, когато вкарват тортата и от нея изскача един с картечница и разстрелва всички наоколо, а Джордж Рафт казва: „Нещо в тази торта май не му е понесло!“
— Модерна трактовка на троянския кон — каза Грейс.
— Искаш да кажеш, че е бил римейк? — попита Брансън озадачен. — „Троянският кон“? Не си го спомням.
Грейс поклати глава.
— Това не е филм, Глен. А онова, което гърците са направили в Троя!
— Какво са направили?
Грейс изгледа свирепо приятеля си.
— Ти май си получил цялото си образование от гледане на филми, а? Да си учил нещо по история?
Брансън сви отбранително рамене.
— Достатъчно.
Грейс забави лентата. На екрана Глен Брансън попита: „Може ли да ми кажете кога за последен път видяхте съпругата си, мистър Бишоп?“
Грейс спря лентата.
— Сега искам да се концентрираш върху очите на Бишоп. Искам да преброиш колко пъти примигна. Искам бройката примигвания в минута. Имаш ли секундарна стрелка на тази контролна кула на НАСА, която носиш на ръката си?
Брансън се втренчи в часовника си, като че ли объркан от въпроса. Той имаше модерен голям хронометър „Касио“, от онези с твърде многото циферблати и копчета, за които Грейс все се чудеше дали приятелят му имаше представа за какво служат и половината от тях.
— Трябва да има някъде — отговори Брансън.
— Окей, започни да засичаш сега.
Глен се обърка няколко пъти. После на екрана Рой Грейс застана в центъра на стаята и започна да разпитва Бишоп.
— Къде спахте снощи, мистър Бишоп?
— В моя апартамент в Лондон.
— Може ли някой да потвърди това?
— Двайсет и четири — обяви Глен Брансън, премествайки поглед от часовника си върху екрана, а после обратно.
— Сигурен ли си?
— Да.
— Добре. Повтори го.
На екрана Грейс попита Бишоп:
— Кога пристигнахте на игрището в клуба за голф тази сутрин?
— Точно след девет.
— И шофирахте дотук от Лондон?
— Да.
— Към колко часа е било това?
— Около шест и половина.
— Отново двайсет и четири!
Грейс спря лентата.
— Интересно — каза.
— Кое точно? — попита Брансън.
— Това е експеримент. Пробвам нещо, което прочетох онзи ден в един бюлетин по психология, за който съм абониран. Авторът твърдеше, че в една университетска лаборатория… мисля, че беше в Единбург… са установили, че хората примигват повече пъти в минута, когато казват истината, отколкото, когато лъжат.
— Наистина ли?
— Примигват 23,6 пъти в минута, когато казват истината, и 18,5 пъти в минута, когато лъжат. Факт е, че лъжците седят много неподвижно… трябва да мислят по-усилено от хората, които казват истината… а когато мислим по-усилено, сме по-неподвижни — той пусна отново лентата.