— Е — каза мъжът. — Не мисля, че е в Кения.
В леглото си, откъдето гледаше телевизия, Софи отпи от своя „Совиньон“. „Не е и Мароко“, каза на глас. Не познаваше много добре географията, но веднъж беше ходила на почивка за една седмица в Маракеш и беше прочела доста за страната, преди да замине. Монастир не й говореше нищо за Мароко.
Прозорецът й беше широко отворен. Вечерният въздух все още беше топъл и лепкав, но поне духаше постоянен бриз.
Беше оставила вратата на спалнята и прозорците във всекидневната и кухнята отворени, за да направи течение. Слаб, но досаден тътен на танцова музика разтърсваше покоя на нощта вън на улицата. Може би от съседите й долу, а може би отнякъде другаде.
— Все още разполагаш с две възможности за помощ — каза Крис Тарант.
— Мисля да се обадя на приятел.
Въобразяваше ли си или зърна за миг една сянка да минава през вратата на спалнята? Тя изчака малко, като следеше телевизора само с едно ухо и наблюдаваше вратата, като по гърба й премина тревожна тръпка. Мъжът реши да се обади на приятел на име Рон. Тя чу позвъняването на телефона.
Нищо нямаше. Само въображението й. Тя остави чашата си, взе вилицата, бодна една скарида и парче авокадо и ги лапна.
— Здравей, Рон! На телефона е Крис Тарант!
— Здравей, Крис, как си?
Точно когато преглътна, видя сянката отново. Този път определено не беше въображението й. Една фигура се приближаваше към вратата. Софи чу изшумоляване на найлон. Отвън по улицата профуча с рев мотоциклет.
— Кой е? — извика тя, а гласът й прозвуча като нервно тревожно писукане.
Мълчание.
— Рон, тук при мен е приятелят ти Джон. Той току-що спечели шейсет и четири хиляди лири стерлинги и сега ще се състезава за още сто двайсет и пет хиляди лири стерлинги. Как си с географията?
— Ами, добре.
— Окей, Рон, разполагаш с трийсет секунди, считано от този момент.
— За сто двайсет и пет хиляди лири стерлинги можеш ли да ми отговориш къде се намира курортът Монастир? а)…
Гърлото на Софи се сви. Тя грабна дистанционното и махна звука на шоупрограмата. Погледът й отново се стрелна към вратата, после към ръчната чанта с мобилния телефон, далеч от нея на тоалетната масичка.
Сянката се движеше. Като в бърз танц. Някой, който стоеше на едно място, но не можеше да остане неподвижен и миг, без да се люшне леко.
Тя се вкопчи в подноса си. Той беше единственото й оръжие освен малката вилица.
— Кой е там? — каза. — Кой е?
После той влезе в стаята и всичките й страхове се изпариха.
— Това си ти! — каза тя. — Божичко, как ме изплаши!
— Не бях сигурен дали ще се зарадваш да ме видиш.
— Разбира се, че се радвам. Аз… аз наистина съм доволна — каза тя. — Толкова исках да поговорим, да те видя. Как си? Аз… аз не мислех, че…
— Донесох ти подарък.
35
По време на детските му години тук Брайтън и Хоув бяха две отделни градчета — всяко западнало по свой собствен начин. Обединиха ги чрез виртуална граница, толкова капризна и нелогична, като че ли беше измислена от пияна коза. Или по-вероятно, както смяташе Грейс, от комитет трезви специалисти по благоустройство, в който колективно се събираше по-малко мозък от този на козата.
Сега двете градчета бяха свързани завинаги като град Брайтън и Хоув. След като посветиха повече от петдесет години да прецакат системата на градското движение в Брайтън и да съсипят прочутата елегантност на крайморския му булевард от времето на Регентството, малоумните специалисти по благоустройство сега бяха насочили некадърността си към Хоув. Всеки път, когато шофираше по крайморския булевард и минаваше покрай ужасните сгради на хотелите „Тисъл“, „Кингсуест“ с безобразния му покрив със златно фолио и „Брайтън Сентър“ с архитектурната грация на затвор с максимален режим на сигурност, Грейс трябваше да възпира желанието си да отиде в кметството, да хване няколко служители и да ги разтърсва, докато им дойде акълът.
Не че Рой Грейс беше против модерната архитектура, съвсем не. Имаше много модерни сгради, на които се възхищаваше, като последната от тях беше така наречената Краставичка31 в Лондон. Просто мразеше да вижда родния си град, който толкова обичаше, перманентно развалян от посредствеността зад стените на отдела по благоустройство.
За случайния посетител Брайтън преминаваше в Хоув само в онази част, която фактически беше маркирана на крайморския булевард от доста добрата статуя на крилат ангел, който държеше в едната си ръка кълбо, а в другата маслинова клонка — Статуята на мира. Седнал в седалката до шофьора на форд мондеото, Грейс гледаше през прозореца как силуетът й се откроява на бързо потъмняващото небе.
31
Прякор на втората по височина (180 м) сграда в Лондонското сити и шестата по височина в цял Лондон, проектирана от лорд Фостър и построена между 2001 и 2004 година. — Бел.прев.