— Сигурен ли си, че е окей това, дето ти се натрапих така? Че не ти развалям стила на живот или нещо такова? Нямаш нищо против, така ли?
— Абсолютно — каза Грейс през стиснати зъби.
Подтикван от липсата на ентусиазъм в гласа му, Брансън каза:
— Бих могъл да изляза на хотел или нещо такова, ако предпочиташ?
— Ти си ми приятел — каза Грейс. — Приятелите се грижат един за друг.
Брансън сви надясно по широка, елегантна улица, с някога величествени еднотипни къщи от времето на Регентството от двете страни. Намали скоростта, а после спря пред тристранния портал на хотел „Ландсдаун“ и милостиво угаси двигателя, както се стори на Грейс, защото музиката престана. После угаси фаровете.
До неотдавна тази сграда беше вехто хотелче две звезди, населявано от шепа постоянни гериатрични гости и групи опърпани екскурзианти с пакетни морски ваканции с ограничен бюджет. Сега беше преобразен в един от най-модерните хотели на града.
Те излязоха от колата и влязоха вътре — в море от пурпурен велур, хром и позлатен кич — и отидоха на рецепцията. Дежурната на рецепцията — висока и прилична на статуетка в черната си туника и бретон в стил Бети Пейдж32 — ги посрещна с експедитивна усмивка. На златната значка на ревера й пишеше „Грета“.
Грейс показа полицейската си карта.
— Старши детектив Грейс от съсекския отдел за криминални разследвания. Моят колега и аз бихме искали да поговорим с ваш гост, който се е нанесъл отскоро… мистър Брайън Бишоп. Усмивката й се спихна като балон, докато гледаше в екрана на компютъра си и пишеше на клавиатурата.
— Мистър Брайън Бишоп ли?
— Да.
— Един момент, господа — тя вдигна телефонната слушалка и натисна няколко бутона. След около половин минута я върна отново на мястото й. — Съжалявам, но, изглежда, не вдига слушалката.
— Тревожим се за това лице. Може ли да се качим в стаята?
С вид на човек абсолютно изкаран от релси, тя отговори:
— Трябва да попитам управителя.
— Разбира се — отвърна Грейс.
Пет минути по-късно, за втори път през последния час, той влизаше в празна хотелска стая.
36
В петък вечер Скункс винаги беше в офиса си, когато го чакаше най-богатата жътва за седмицата. Излезлите да се забавляват хора бяха безгрижни… и невнимателни. До осем часа паркингите за коли в централната част на града се изпълваха до пръсване. Местни жители и посетители се блъскаха по тесните улички на Брайтън, изпълвайки кръчмите, баровете и ресторантите, а по-късно по-младите, надрусани и пияни, щяха да се заредят пред клубовете.
На ръката му висеше голяма рекламна торба на „Теско“, докато си проправяше бавно път през тълпата, лавирайки от време на време покрай претъпкани маси на открито. Топлият въздух в центъра на града беше наситен с хиляди аромати. Одеколони, парфюми, дим от цигари, отработени газове, зехтин и подправки от тиганите и навсякъде вкус на сол. С мисли за съвсем други неща, той изключи бъбренето, смеха, потракването на високите токчета по паветата, тътена на музика от отворените врати и прозорци. Тази вечер само бегло отбелязваше часовниците „Ролекс“ на почернелите китки, диамантените брошки, колиета и пръстени, издайническите издутини в мъжките сака, където тлъсти портфейли чакаха да ги прибере.
Тази вечер имаше по-едър улов.
Когато тръгна по „Ийст Стрийт“, все едно че вървеше срещу приливна вълна. Отклони се вдясно, покрай ресторанта „Лейн“ зад хотел „Тисъл“ и отново вдясно по крайморския булевард, заобикаляйки едно момиче в пубертета, улисано в креслива и сълзлива кавга с момче с щръкнала на кичури коса, и премина покрай „Олд Шип“, „Брайтън Сентър“ и модерните хотели „Гранд“ и „Метропол“ — в нито един от които не беше влизал никога. Най-сетне, лепкав от пот, стигна до площад „Риджънси“.
Избягвайки изхода/входа, където имаше пазач на „Национални паркинги“, той се изкачи до горната част на площада, после слезе надолу по бетонното стълбище, което вонеше на урина, в центъра на второто ниво на паркинга. С парите, които щеше да получи от тази работа, щеше да си купи още един пакет хероин, а после каквото му паднеше по-късно вечерта в някой от клубовете. Трябваше само да намери колата, която отговаряше на описанието в листа му за покупки, сгънат в джоба на панталона.
В рекламната чанта имаше комплект автомобилни номера, прекопирани от модела, който беше видял по-рано днес. Щом намереше необходимата кола, нов модел ауди А4 кабриолет, автоматик, с нисък километраж, металик в синьо, сребристо или черно, щеше просто да й сложи тези номера. Така, ако собственикът се обадеше, че е открадната, полицията щеше да търси кола с други номера.
32
Американски модел, известна през петдесетте години на миналия век с фотосесиите си за постери. Бел.прев.