57
Стажант полицай Дейвид Къртис и сержант Бил Норис излязоха от патрулната кола малко преди да стигнат до посочения адрес. „Нюман Вилас“ беше архетип на жилищна улица в Хоув с овехтели къщи близнаци във викториански стил. Някога целите къщи се обитавали от едно семейство, с помещения за прислугата на горния етаж, сега обаче бяха разделени на по-малки помещения. По дължината на улицата бяха разположени табели на агенти на недвижимо имущество, повечето рекламиращи апартаменти и стаи под наем.
Входната врата на номер 17 изглеждаше така, сякаш не е виждала капка блажна боя от десетилетия и повечето от имената на звънците долу бяха написани на ръка и избелели. „С. Харингтън“ изглеждаше сравнително по-нов.
Бил Норис натисна бутона.
— Знаеш ли — каза, — само четирима водехме проследяването. Днес се събират до двайсет полицаи. Веднъж я закъсах. Имаше една проститутка, която беше клиент на деликатесния магазин, който следяхме. Бях писал в дневника „Готин задник и цици“. Не го приеха никак добре. Разкатаха ми фамилията за това, инспекторът на участъка!
Той отново натисна звънеца.
Постояха в мълчание няколко минути. Когато никой не отговори, Норис започна да натиска всички други звънци един подир друг.
— Време е да развалим на някого неделната лежачка — почука по часовника си. — Може би е на черква? — изкиска се.
— Да-а? — изскърца изтощен глас по домофона.
— Апартамент 4. Забравил съм си ключа. Ще ме пуснете ли, моля? — замоли се Норис.
След малко се чу остро изскърцване и изщракване на ключалката.
Сержантът бутна вратата и прошепна на колегата си:
— Не им казвай, че е полиция… няма да те пуснат — той заговорнически докосна носа си. — Ще се научиш.
Къртис го погледна, мислейки си колко ли още патрулни дежурства ще трябва да изтърпява тази мъка. Дано се намери някой да му дръпне щепсела, ако и той някога започне да се превръща в такъв жалък малоумник.
Минаха по къс, вмирисан на мухъл коридор, покрай два велосипеда и полица с натрупана поща — предимно рекламни листовки от местните заведения за пица и китайска храна. На площадката на първия етаж чуха звук на изстрели, последвани от гръмовития глас на Джеймс Гарнър41: „Не мърдай!“ Идваха иззад вратата с номер 2.
Продължиха да се качват покрай врата номер 3 на втория етаж. Горе стълбището се стесни и стигнаха до врата номер 4.
Норис почука силно. Никакъв отговор. Почука отново, още по-силно. И отново. После погледна стажанта.
— Добре, синко. Някой ден това ще си ти. Какво ще направиш?
— Ще строша вратата? — предположи Къртис.
— Ами ако тя си нунка вътре?
Къртис сви рамене. Не знаеше отговора.
Норис почука още веднъж.
— Ало! Мис Харингтън? Има ли някой вътре? Полиция!
Нищо.
Норис обърна якото си тяло настрани и атакува вратата. Тя се разтресе, но не поддаде. Той опита по-силно и този път вратата се разтвори с трясък, от рамката полетяха трески, а той влетя в тесен празен коридор, където се хвана за стената, за да запази равновесие.
— Ало! Полиция! — извика Норис, като продължи напред, после се обърна към младшия полицай: — Върви подире ми. Не пипай нищо. Да не оплескаме някое доказателство.
Къртис вървеше тромаво на пръсти, задържайки дъх, подир сержанта по коридора. Сержантът отвори една врата и замръзна.
— Гадна работа! — каза Норис. — Проклета гадна работа!
Младият полицай спря като закован зад гърба на сержанта, отвратен и шокиран. В стомаха му се размърда нещо студено. Изпитваше непреодолимо желание да откъсне поглед, но не можеше. Нездрав интерес, надхвърлящ далеч професионалните му задължения, задържаше очите му приковани към леглото.
58
Рой Грейс се взираше в съобщението на Клео на дисплея на телефона си: „Изясни си нещата в Мюнхен. Обади ми се, когато се върнеш.“
Без подпис. Без целувка. Голо, сърдито съобщение. Но поне най-сетне му беше отговорила.
Той измисли рязък отговор и веднага го отхвърли. После измисли нов и отхвърли и него. Беше я подвел за неделния обяд, за да отиде в Мюнхен и да се опита да намери жена си. Как ли й е прозвучало всичко това?
Но сигурно би могла да прояви малко съчувствие? Той никога не е крил изчезването на Санди — Клео знаеше всичко. Имаше ли друг избор? Сигурно всеки на негово място щеше да постъпи така.
Изведнъж под влияние на умората, стреса, непрестанното слънце, което печеше, той изпита изблик на гняв към Клео. „По дяволите, жено, не можеш ли да разбереш?“
Улови погледа на Марсел Кулен и сви рамене.
— Жени.
— Всичко ли е наред?