Можеше да е плувкиня, която се е удавила, или да е паднала от лодка. Жертва на самоубийство може би. Или пък, както се случваше понякога, погребение в морето, при което тежестите са се оказали недостатъчни и тялото е изплувало, въпреки че в морето погребваха по-скоро мъже, отколкото жени. Или пък би могла да бъде една от хилядите, изчезващи просто така всяка година. Изчезнало лице.
Клео вдигна внимателно откъсната ръка и я постави на празната маса до тялото. После много нежно започна да преобръща трупа по корем, за да провери гърба й. Докато се занимаваше с това, чу леко щракане вътре в сградата.
Вдигна глава и се заслуша за миг. Прозвуча като отваряне и затваряне на външната врата.
60
— Санди! — изкрещя той. — САНДИ!!!
Измъкваше му се. Мамка му, тичаше бързо!
С бяла тениска, сини велосипедни шорти и маратонки, стиснала малка чантичка в ръка, жената тичаше по една алея покрай езерото. Грейс я последва, разминавайки се с някаква статуя, и я видя как криволичи между няколко играещи деца. Заобиколи рязко два шнауцера, които се гонеха. Отново на алеята покрай модно облечена жена на кон и рояк достолепни дами, които се занимаваха със спортно ходене по двойки.
Рой вече съжаляваше за изпитата бира. По лицето му се лееше пот и щипеше в очите, като почти го заслепяваше. Срещу него идваха двама на ролкови кънки. Той зави наляво. И те завиха наляво. Той зави надясно. И те завиха надясно. Той отчаяно се хвърли надясно в последната минута, като удари крака си в една малка пейка и падна по очи, с пейката под себе си, която му се заби в корема.
— T’schuldigen44! — едно от момчетата на ролкови кънки, висок юноша, се беше навел над него с разтревожено лице. Другото момче коленичи и му подаде ръка.
— Всичко е наред — задъха се той.
— Американец ли сте?
— Англичанин.
— Толкова съжалявам.
— Добре съм, добре, благодаря. Вината е моя. Аз… — ядосан и с чувството, че прилича на глупак, той пое ръката на момчето и се остави да го изправят на крака. Веднага щом стана, очите му затърсиха Санди.
— Наранили сте си крака — каза другото момче.
Грейс почти не погледна раната, видя, че джинсите му са разпрани на левия глезен и че тече кръв, но не го беше грижа.
— Благодаря ви, Danke — каза той, като се озърташе на всички страни.
Беше изчезнала.
Алеята продължаваше право напред няколкостотин метра през гъста гора, а в далечината се разширяваше в поляна. Имаше обаче и отклонение надясно, през тесен мост с метални перила.
Мамка му, мамка му, мамка му.
Закърши ръце от притеснение. Мисли!
Накъде е свърнала? Накъде би могла?
Той се обърна отново към момчетата с ролковите кънки.
— Извинете ме, но кой е най-късият път оттук до улицата отвън?
Посочвайки моста, едно от тях каза:
— Ето това е най-късият път до улицата. Това е единственият път.
Той им благодари, запрепъва се няколко метра, обмисляйки какво да прави, после сви надясно, като си проби път през група велосипедисти, които идваха към него откъм моста, и затича по-бързо, пренебрегвайки парещата болка в крака си. Санди щеше да тръгне към изхода от парка, предполагаше той. Премина в куцукащ спринт, като избягваше препълнената алея, а тичаше по тревата до нея и хвърляше по един поглед напред към пейките, стрелкащите се кучета, плажуващите, но най-вече с очи, приковани в далечината, търсейки отчаяно проблясък от руса коса.
Беше тя! Беше мернал само част от профила й и не можа да разгледа добре лицето й, но това му стигаше. Беше Санди. Трябваше да е тя! Защо, по дяволите, щеше иначе да бяга, ако не беше тя?
Продължаваше да тича, а отчаянието притъпяваше болката му. Не можеше да дойде толкова далеч, толкова ужасно далеч, само за да я остави да му се измъкне по този начин.
Къде си?
За момент ярък слънчев лъч светна точно в очите му, като лъч на фенерче. Отражение от автобус, който пътуваше по улицата, на не повече от стотина метра. После видя друг проблясък. Този път не беше слънчев лъч.
Заобиколи една весела група, която се снимаше, точно когато светна камерата, пробяга по края на оръфаната трева и стигна празната улица с гората на парка от двете страни, когато автобусът замина. От Санди нямаше и следа.
После я видя отново, когато автобусът замина, на стотина метра от него тя все още тичаше!
— САННДДИ-И-И! — изкрещя с всичка сила.