После с горчив смях върнал писмото на краля и рекъл:
— Е, тъй да бъде. Но ако някой се гнуси да живее на кораб между моряци, то нека простим другиму, че не желае да се засели в кошарата между слугини. Не искам обаче тъй да възпитат и дъщеря ми. Тя поне ще може да избере по своя воля.
От момента, когато Алдарион прочита писмото с отказа на Ерендис да се завърне в Арменелос, историята може да бъде проследена само на части, отразени в случайни и набързо надраскани записки — а дори и те не представляват откъси от едно цялостно и свързано повествование, тъй като са съставяни по различно време и често влизат в противоречия помежду си.
Изглежда, че когато станал крал на Нуменор през 883 година, Алдарион незабавно решил да посети още веднъж Средната земя и отплавал за Митлонд същата или следващата година. Записано е, че върху носа на „Хирилонде“ закрепил не вейка от ойолайре, а изображение на орел със златен клюн и очи от скъпоценни камъни, което му бил подарил Кирдан.
Тъй майсторски бил изработен, че стоял там, сякаш готов да излети безпогрешно към някаква само нему известна цел в далечината.
— Този знак ще ни води напред — рекъл Алдарион. — А за обратния път нека се осланяме на Валарите… ако делата ни не ги разочароват.
Споменава се също така, че „днес не е оцеляло нищо от собственоръчните записки на Алдарион за последните му пътешествия“, но от друга страна „знае се, че много пътувал както по море, тъй и по суша, та стигнал покрай река Гватло чак до Тарбад и там се срещнал с Галадриел“. Тази среща не е спомената никъде другаде; но по онова време Галадриел и Келеборн са живеели в Ерегион, недалеч от Тарбад (виж „Относно Галадриел и Келеборн“).
Ала напусто останали всички усилия на Алдарион. Строежите, що подхванал отново във Винялонде, тъй и не били довършени, а морето ги глозгало неумолимо91. И все пак той положил основа за успехите на Тар-Минастир в първата война против Саурон подир много години; без неговите дела — точно както предвиждал — нуменорският флот не би успял да пренесе навреме своята мощ където била необходима. Вече растяла враждебността към нуменорците и мрачните хора от планините нахлували в Енедваит. Но по времето на Алдарион още не били потребни задморски владения и Дръзновените си оставали сравнително малобройни, тъй че макар и да предизвиквали възхищение, малцина им подражавали.
Не се срещат сведения за разширяване на съюза с Гил-галад или за изпращане на помощта, която упоменава в писмото си до Тар-Менелдур; дори се казва, че [???]
Алдарион бил закъснял и подранил едновременно. Закъснял — защото вече се разбуждала оная мощ, що ненавиждала Нуменор. И подранил — защото още не било назряло времето Нуменор да разкрие своята сила и да влезе в сражение за света.
В Нуменор настанал смут, когато през 883 или 884 година Тар-Алдарион решил да се завърне в Средната земя, тъй като дотогава нито един крал не бил напускал острова и Съветът не знаел на какво да се позове. Изглежда, че на Менелдур било предложено да поеме регентството, но той отказал и тогава регент станал Халатан от Хиярасторни, упълномощен или от Съвета, или от самия Тар-Алдарион.
Не съществува категоричен вариант за историята на Анкалиме през тези години. Малко по-ясно е отразен нейният двойствен характер и влиянието от страна на майка й. Тя не била плаха като Ерендис и още от малка обичала блясъка, накитите, музиката, похвалите и всеобщата почит; но проявявала тия склонности само от време на време и често използвала посещенията при майка си в бялата къща сред Емерие, за да избяга от суетата. Изглежда, че одобрявала както хладината на Ерендис при късното завръщане на Алдарион, така и неговия непреклонен гняв, с който я прогонил от живота и сърцето си. Изпитвала дълбока неприязън към задължителния брак и в това отношение не желаела да приеме каквото и да било насилие над волята си. Майка й непрестанно говорела против мъжете и е съхранен един типичен откъс от нейните поучения:
Нуменорските мъже са наполовина елфи (казвала Ерендис), особено по-високопоставените; не спадат ни към единия народ, ни към другия. Дареното им дълголетие ги подлъгва, та по ум си остават деца и се залисват из този свят, додето възрастта изведнъж ги догони — и мнозина тогаз изоставят игрите навън само за да си играят по домовете. Сетне превръщат игрите във важни дела, а важните дела — в детски игри. Искат наведнъж да са майстори, мъдреци и герои; а жените за тях са като пламък в огнището — друг да го подклажда, додето се върнат привечер, грохнали от игри. Сякаш всичко заради тях е създадено — хълмовете за каменни кариери, реките за лодки и воденици, горите за дървен материал, жените за телесните им потребности или да красят дома и трапезата им; а децата за забавление, ако нямат с що друго да си играят — ала също тъй биха играли с малките кученца. Към всички са мили и великодушни, весели като утринни чучулиги (ако слънцето грее); защото се гневят само когато е неизбежно. Мъжът трябва да бъде весел, смятат те, и безрезервно щедър, да дава с широка ръка онуй, що не му е потребно. Гняв проявяват само когато внезапно усетят, че на този свят има и друга воля, освен тяхната. Тогава стават немилостиви като морския вятър, дръзне ли нещо да се изпречи насреща им.