Макар и категорично само по себе си, това твърдение не доказва, че идеята за забрана Галадриел да се завръща на запад е съществувала и много години по-рано, при сътворяването на главата „Сбогуване с Лориен“; лично аз съм склонен да смятам, че не е било така (виж по-долу началото на раздела „Относно Галадриел и Келеборн“).
В един по-късен филологически очерк, написан без съмнение след публикуването на „Започва път от моя праг“, историята става съвсем различна:
Галадриел и нейният брат Финрод били деца на Финарфин, втория син на Индис. Телом и духом Финарфин приличал на майчиния си род, понеже бил наследил златните коси на Ваниярите, техния възвишен и кротък нрав, както и любовта им към Валарите. Стараел се да стои настрани от раздора между своите братя и тяхното отчуждение от Валарите, та често дирел покой сред Телерите, чийто език бил изучил. За съпруга взел Еарвен, щерка на крал Олве от Алквалонде и поради туй децата му били сродници на крал Елу Тингол от Дориат в Белерианд, който бил брат на Олве; тъкмо това родство повлияло на тяхното решение да придружат Изгнаниците и по-късно се оказало твърде важно за Белерианд. Също като баща си Финрод бил красив и златокос, с благородно и щедро сърце, а от Нолдорите наследил велика храброст, младежко дръзновение и безпокойство; и тъй като майка му пък била от Телерите, наследил също любов към морето и вечно мечтаел за далечни, невиждани земи. Нямало сред Нолдорите по-велик от Галадриел, освен може би Феанор, ала тя била по-мъдра от него и с годините мъдростта й растяла.
Майчиното й име било Нервен (що означава „мъжествена девойка“)111 и израсла удивително снажна дори за Нолдорка; крепка била телом, духом и по воля, трудна съперница както за мъдреците, тъй и за атлетите сред Елдарите в дните на тяхната младост. Смятали я за най-прекрасна между Елдарите, а за косата й казвали, че е чудо несравнимо. Златна била като къдриците на баща й и майка му Индис, ала по-гъста и по-лъчиста, тъй като към златото се примесвал наследеният от майка й далечен спомен за сребристата светлина на звездите; и Елдарите казвали, че в плитките й са пленени лъчите на Двете дървета Лаурелин и Телперион. Мнозина смятат, че тъкмо тия слова подтикнали Феанор към мисълта да сбере и слее светлината на Дърветата, що отпосле довела до сътворяването на Силмарилите. Защото Феанор се взирал в косите на Галадриел с изумление и наслада. Три пъти я молил за къдрица, но Галадриел не му дала дори и косъм. Тъй тия двама сродници, най-велики между Елдарите във Валинор, станали врагове навеки.
Галадриел се родила сред блаженството на Валинор, но не след дълго по летоброенето на Блаженото царство радостта й помръкнала; и повече никога не намерила покой в душата си. Защото в ония времена на изпитания се люшкала ту насам, ту натам сред враждата между Нолдорите. Горделива била, силна и себелюбива като всички потомци на Финве освен Финарфин; и също като брат си Финрод, когото най-силно обичала, мечтаела за далечни земи и владения, где сама всичко да повелява без нечия чужда закрила. Ала още по-дълбоко в нея бил вкоренен щедрият и благороден дух на Ваниярите, та не можела да забрави почитта към Валарите. От най-ранни години притежавала вълшебния дар да прозира в чуждите умове, ала съдела видяното с великодушие и разбиране; и никому не отказвала доброжелателство, освен на Феанор. В него долавяла мрак, що ненавиждала с боязън, макар да не усещала още, че сянката на същото зло е паднала върху всички други Нолдори и нея самата.
Тъй станало, че когато помръкнала светлината на Валинор — навеки, както си мислели Нолдорите, — тя се присъединила към бунта срещу Валарите, които им повелили да останат; и щом веднъж стъпила на дългия път към изгнанието, вече не могла да се примири и отхвърлила сетното послание на Валарите, та паднала над нея Прокобата на Мандос. Не се завърнала дори подир лютото нападение срещу Телерите и похищението на техните кораби, макар да се сражавала жестоко против Феанор в защита на майчиния си род. От гордост велика не желаела да се върне смирено, с молба за прошка; ала сега горяла от желание да догони с гняв Феанор, гдето и да е избягал, та да го унижи по всеки възможен начин. Пак гордост я тласкала, когато в края на Древните дни, след рухването на Моргот, отказала да приеме прошката на Валарите за всички, които се сражавали против него, и останала в Средната земя. Едва след като отминали цели две дълги епохи, когато най-сетне получила в ръцете си всичко желано на младини — Всевластния пръстен и господството над Средната земя, за което мечтаела — едва тогава мъдростта й достигнала върха си, та отхвърлила всичко и след това последно изпитание навеки напуснала Средната земя.